сряда, 27 февруари 2013 г.
Дулахан
Дулахан е създание от келтската митология. Изобразяван е като безглав конник, който носи главата си под ръка. Понякога е изобразяван в карета, теглена от призрачни коне. Според повечето легенди лицето му има цвят на мухлясало сирене, но самото описание варира. Някои го описват с големи очи, други с малки. Според някои източници на лицето му има широка усмивка, а според други - не.
Според легендите, той чука на вратите на хората и ако някой отвори разлива кофа с кръв върху човека. Според някои това е поличба за смърт, но според други дулахан, за разлика от банши, не прави предзнаменования за смърт, а призовава духовете на мъртвите хора.
Образът на дулахан е много популярен в днешно време особено в игрите. Може да бъден намерен във филми, аниме сериали, манга и др.
Не знам за вас, но на мен някак си много ми напомня за "Конника без глава" на Майн Рид.
Още информация за дулахан, но на английски може да намерите тук и тук.
вторник, 26 февруари 2013 г.
The 12 Most Beautiful Castles in Europe
1 – Château de Chenonceau, France
The castle is located in the small city of Chenonceaux. To get there you first need to arrive in Paris and then catch a local train or bus to Chenonceaux.
>> Read about train travel in France or find out what to eat in Paris
2 – Neuschwanstein, Germany
Does this castle also look familiar? It should because it was featured in many movies and was the inspiration for Sleeping Beauty Castle at Disneyland Park and the Cinderella Castles at the Magic Kingdom and Tokyo Disneyland.
In order to get to the castle, you should first get to Munich (either by plane or train). Then you need to take a train to Füssen and then a bus in the direction to Schwangau until you reach the stop Hohenschwangau. From the bus station you can walk to the castle (about 30 minutes).
>> Find flights to Germany or book hostels in Munich
3 - Miramare Castle, Trieste, Italy
The castle located in the Trieste region was finished in 1860 and the eclectic style dominates the entire building. Currently, the castle houses a museum. The original furnishings, ornaments and furniture still can be admired in the castle’s rooms.
The easiest way to get to the castle is by train (Miramare station). If you come by car, take the A4 Motorway in the direction of “Trieste centro”.
>> Find flights to Italy and book hostels in Trieste
4 – Ashford Castle, Cong, Ireland
Built in 1228, the castle is very well preserved to retain its centuries old beauty. The guests can choose between numerous activities, including falconry, horseback riding and hunting.
The castle is located at only 30 min from Galway City and 90 min from Shannon Airport.
>> Search flights to Ireland and learn about other castles in Ireland
5 – Prague Castle, Prague, Czech Republic
Today the castle houses several museums and important buildings. Most of it is open to the public. To properly explore the place (without visiting the museums) you will need about half a day.
Prague can be easily reached either by plane or by train.
>> Find cheap flights to Prague and discover where to go in the Czech Republic
6 – Peles Castle, Sinaia, Romania
Almost adjacent to Peles, we can find Pelisor and Foisor, two smaller castle-like buildings, which are also museums (and can be visited). The domain belongs to the Romanian Royal Family.
To get to Peles Castle from Bucharest, you need to take DN1 to Brasov. Alternatively, you can take a train from Bucharest and get off in Sinaia. Once in the town, take the road which leads up from the railroad station. It takes you directly to the Castle.
>> Find airfare to Bucharest and read about other creepy castles around the world
7 – Burg Hohenwerfen, Salzburg, Austria
The Hohenwerfen is today an interesting adventure castle for its visitors. There’s a romantic tavern to explore, an interesting weapons chamber to discover and the historic Falconry Center with daily flight demonstrations.
In case this looks really familiar, you should know that the castle appears in the background of The Sound of Music during “Do Re Mi”.
Since the castle is so close to Salzburg, you can either catch a flight into the city or arrive by train. Then you can rent a car and drive to the castle.
>> Find tickets to Austria and look for Vienna hostels
8 – Palace of Pena, Sintra , Portugal
The palace is a true expression of the European Romanticism, mixing several styles: Neo-Gothic, Islamic and Neo-Renaissance. The beautiful park which surrounds the castle comprises exotic plants and trees.
The easiest way to get to Sintra is by taking the train from Lisbon. The small city can easily be negotiated on foot.
>> Find airfare to Portugal and learn about what to drink in Portugal
9 – Alcázar of Segovia, Segovia, Spain
Today the castle is one of the three major attractions in the city and one of the most popular historic sites in the country.
The easiest way to get to Segovia is via train from Madrid. The Old City, which also includes the ancient Roman aqueduct and the cathedral, can easily be negotiated on foot.
>> Learn about getting from Madrid to Segovia and discover the most romantic places in Spain
10 – Edinburgh Castle, Scotland, UK
The true beauty of the castle is highlighted during Military Tattoo, which takes place each year on the Esplanade. The oldest structure in the castle is St Margaret’s Chapel which dates from the 12th century.
Edinburgh is served by many low-cost carriers from different European cities.
>> Book tickets to Scotland and find more things to do in Edinburgh
11 – Vajdahunyad Castle, Budapest, Hungary
A Gothic gate leads to the courtyard. Inside, there is a beautiful chapel – where newlyweds love to take their wedding photos – which is flanked by two pseudo-medieval ambulatory with a corner turret. Among the other replicas, there’s also a copy of the castle-tower from Sighisoara Citadel (Romania). Also in the courtyard, we can find the statue of the Anonymus. It is believed that touching its pen brings luck.
Budapest is served by many low-cost carriers so getting to Hungary’s capital is very easy and cheap. Once here, take the metro or the bus to Heroes’ Square. As you stand facing the column, the Castle is in front of you, a little to the right.
>> Find cheap airfare to Budapest and learn about things to do in Budapest
12 – The Castle of the Knights of St. John, Rhodes, Greece
Another interesting place to visit is the Street of Knights, a fully restored medieval road, which stretches from the Archaeological Museum to the Grandmaster’s Palace.
Rhodes is served by both domestic and international flights. Within the summer season you can fly directly into the island from many European capitals, while during winter you might need to change planes in either Athens or Thessaloniki.
Source
Country Studies
This website contains the on-line versions of books previously published in hard copy by the Federal Research Division of the Library of Congress as part of the Country Studies/Area Handbook Series sponsored by the U.S. Department of the Army between 1986 and 1998. Each study offers a comprehensive description and analysis of the country or region's historical setting, geography, society, economy, political system, and foreign policy.
неделя, 24 февруари 2013 г.
събота, 23 февруари 2013 г.
Пиер Абелар и Елоиза
Пиер Абелар и Елоиза са една от най-прочутите двойки в историята заради голямата им любов, нетипичната за времето им духовна връзка и жестокостта, която ги е разделила. Тази страст отпреди девет века между един средновековен теолог и неговата ученичка скандализирала обществото, в което те живеели, и може би именно затова историята им звучи толкова модерно в наши дни.
През 12 в. будната и талантлива млада Елоиза, племенница на нотрдамския каноник Фюлбер, се стремяла към знанието и истината и търсела отговор на въпроса за човешкото съществувание. Скоро станало ясно, че в Париж имало само един учител, който можел да й осигури образованието, което търсела. Макар и двайсет години по-възрастен от нея, Абелар се заинтригувал от мълвата за необикновения ум и красота на младата Елоиза. По този повод той пише: “Жена с изключителна хубост, тя изпъкваше сред останалите и с голямата си начетеност и познаване на литературата.” Елоиза е била сред малцината през онази епоха, които са можели да мерят ръст в интелектуално отношение с Пиер Абелар, самият той един от най-светлите умове през Средновековието.
Абелар и Елоиза били истинска звездна двойка и всеки от тях знаел за славата на другия още преди да се срещнат. Ако Абелар твърди, че е възнамерявал да прелъсти Елоиза, тя на свой ред в кореспонденцията си разказва колко е била горда от това, че е привлякла мъж с такова неустоимо обаяние за жените, който се славел с таланта си да пише изящни стихове и да композира любовни песни.
Желаейки да се запознае с Елоиза, Абелар убедил Фюлбер да му позволи да й преподава. Привлечени духовно, Абелар и Елоиза не могли да се съпротивляват дълго на еротичното желание и станали любовници. Френският философ бил толкова запленен от одухотворената си и красива ученичка, че уроците често били измествани от други занимания: “Ние си разменяхме повече целувки, отколкото академични аргументи, и ръцете ми посягаха по-често към гърдите й, отколкото към книгите ни”, разказва Абелар. Преподавател и студентка се наслаждавали интелектуално и сексуално един на друг, явление, което не е съвсем непознато в съвременните университети. На едно място в кореспонденцията си Абелар дори твърди, че веднъж ударил Елоиза, за да я накара да отстъпи пред желанието му да правят секс, но писмата на Елоиза са пропити с такава открита чувственост, че е малко вероятно тя често да се е съпротивлявала.
Чичото на Елоиза обаче скоро разкрил връзката им и не се поколебал да ги раздели. Не след дълго обаче Елоиза открила, че е бременна и чувствайки се застрашена, избягала от дома на чичо си и отишла да живее при сестрата на Абелар в Бретан до раждането на детето им Астролаб.
Абелар опитал да се помири с Фюлбер и го помолил да му позволи да се ожени за племенницата му. Самата Елоиза обаче предпочитала да бъде негова любовница вместо съпруга, защото знаела, че бракът им ще сложи край на богословската му кариера. Това обаче тя не можела да допусне, защото смятала, че е несправедливо спрямо един най-бляскавите умове на тогавашното време. По този повод Абелар пише: “Тя бурно отхвърли възможността да се омъжи за мен по две главни причини: опасностите, които можеха да произтекат оттук, и позорът, който щеше да падне върху мен. Какво справедливо наказание би поискал светът срещу мен, каза тя, за това, че съм го лишила от такава сияйна светлина.” Накрая обаче тя се съгласила да стане съпруга на Абелар.
Фюлбер все пак дал благословията си двамата влюбени да се оженят, но не след дълго станало ясно, че той не е простил на Абелар и истинската му цел била да го погуби и да запази Елоиза за себе си. Според някои сведения омразата на църковния сановник на Нотр Дам към Абелар е била продиктувана не само от роднинска загриженост, но и от други не толкова чисти помисли. Заради своята безопасност Елоиза избягала в манастира Аржонтий, но по същото време хората на Фюлбер нападнали Абелар в дома му в Париж и го кастрирали: “Те направиха заговор срещу мен – разказва Абелар - и една нощ влязоха тайно в стаята ми с помощта на един мой слуга, когото бяха подкупили. Там те ми отмъстиха по най-жесток и срамен начин, който смая целия свят, отрязвайки онези части на тялото ми, с които бях причинил гнева им.” Съществува и друга версия, че действията на Фюлбер са били продиктувани не толкова от ревност и похотливи желания спрямо собствената му племенница, а от новината, че Абелар и Елоиза са запазили брака си в тайна и самата Елоиза е изпратена в манастир, за да не пострада кариерата на Абелар - обстоятелства, които чичото е сметнал за унизителни и неприемливи.
Но каквато и да е истината, след нападението физическата любов между Абелар и Елоиза вече е била невъзможна. Въпреки протестите на техни близки и приятели те решили да приемат духовен сан и да влязат в манастир. Елоиза трябвало да се откаже не само от любовта си, но и от детето си, което знаела, че няма да види никога повече.
Но това все още не бил краят на историята. Въпреки раздялата им през следващите двайсет години любовта им продължила да живее в писмата, които двамата си пишели. След много години Елоиза и Абелар се срещнали за кратко по време на една церемония в Париж. И макар да били физически разделени през цялото това време, когато двамата се зърнали, те разбрали, че любовта им е единствената причина да съществуват. Докато бляскавата церемония вървяла, те се заклели тържествено да останат “едно завинаги”.
Елоиза и Абелар не се срещнали никога повече, но любовта им продължила в прочутата им кореспонденция. Ето какво пише Елоиза в едно от писмата си до нейния любим:
“…Само ти имаш силата да ми носиш и тъга, и щастие, и утеха. Единствен ти имаш такъв голям дълг към мен, особено сега, когато изпълних мълчаливо всичките ти заповеди. Неспособна да ти се противопоставя за каквото и да е било, аз намерих сила в себе си да се подчиня на волята ти и да се унищожа. Сторих и повече – макар и да е странно, моята любов се издигна до такива висоти на лудостта, че се отказах дори от онова, което е най-желано за нея, макар и без надежда. Аз ти се покорих безрезервно и промених чувствата си и ума си, за да докажа, че ти си единствен владетел на моето легло и воля. Бог ми е свидетел, че никога не съм търсила в теб нещо друго освен самия теб. Аз исках просто теб, нищо друго. Не съм се стремяла към брачен съюз, целта ми, както знаеш, не бяха моите удоволствия и желания, а твоите. Думата “съпруга” може да звучи по-свещено и по-обвързващо, но за мен винаги по-сладка ще бъде думата “любовница” и ако ми позволиш, готова съм да бъда наричана дори твоя наложница и курва …”
Шестстотин години по-късно Жозефина Бонапарт била толкова трогната от историята им, че заповядала тленните останки на двамата да бъдат пренеси в обща гробница в Пер Лашез, където влюбени от цял свят всяка година идват да се поклонят пред вечната любов на Елоиза и Абелар.
Източник
През 12 в. будната и талантлива млада Елоиза, племенница на нотрдамския каноник Фюлбер, се стремяла към знанието и истината и търсела отговор на въпроса за човешкото съществувание. Скоро станало ясно, че в Париж имало само един учител, който можел да й осигури образованието, което търсела. Макар и двайсет години по-възрастен от нея, Абелар се заинтригувал от мълвата за необикновения ум и красота на младата Елоиза. По този повод той пише: “Жена с изключителна хубост, тя изпъкваше сред останалите и с голямата си начетеност и познаване на литературата.” Елоиза е била сред малцината през онази епоха, които са можели да мерят ръст в интелектуално отношение с Пиер Абелар, самият той един от най-светлите умове през Средновековието.
Абелар и Елоиза били истинска звездна двойка и всеки от тях знаел за славата на другия още преди да се срещнат. Ако Абелар твърди, че е възнамерявал да прелъсти Елоиза, тя на свой ред в кореспонденцията си разказва колко е била горда от това, че е привлякла мъж с такова неустоимо обаяние за жените, който се славел с таланта си да пише изящни стихове и да композира любовни песни.
Желаейки да се запознае с Елоиза, Абелар убедил Фюлбер да му позволи да й преподава. Привлечени духовно, Абелар и Елоиза не могли да се съпротивляват дълго на еротичното желание и станали любовници. Френският философ бил толкова запленен от одухотворената си и красива ученичка, че уроците често били измествани от други занимания: “Ние си разменяхме повече целувки, отколкото академични аргументи, и ръцете ми посягаха по-често към гърдите й, отколкото към книгите ни”, разказва Абелар. Преподавател и студентка се наслаждавали интелектуално и сексуално един на друг, явление, което не е съвсем непознато в съвременните университети. На едно място в кореспонденцията си Абелар дори твърди, че веднъж ударил Елоиза, за да я накара да отстъпи пред желанието му да правят секс, но писмата на Елоиза са пропити с такава открита чувственост, че е малко вероятно тя често да се е съпротивлявала.
Чичото на Елоиза обаче скоро разкрил връзката им и не се поколебал да ги раздели. Не след дълго обаче Елоиза открила, че е бременна и чувствайки се застрашена, избягала от дома на чичо си и отишла да живее при сестрата на Абелар в Бретан до раждането на детето им Астролаб.
Абелар опитал да се помири с Фюлбер и го помолил да му позволи да се ожени за племенницата му. Самата Елоиза обаче предпочитала да бъде негова любовница вместо съпруга, защото знаела, че бракът им ще сложи край на богословската му кариера. Това обаче тя не можела да допусне, защото смятала, че е несправедливо спрямо един най-бляскавите умове на тогавашното време. По този повод Абелар пише: “Тя бурно отхвърли възможността да се омъжи за мен по две главни причини: опасностите, които можеха да произтекат оттук, и позорът, който щеше да падне върху мен. Какво справедливо наказание би поискал светът срещу мен, каза тя, за това, че съм го лишила от такава сияйна светлина.” Накрая обаче тя се съгласила да стане съпруга на Абелар.
Фюлбер все пак дал благословията си двамата влюбени да се оженят, но не след дълго станало ясно, че той не е простил на Абелар и истинската му цел била да го погуби и да запази Елоиза за себе си. Според някои сведения омразата на църковния сановник на Нотр Дам към Абелар е била продиктувана не само от роднинска загриженост, но и от други не толкова чисти помисли. Заради своята безопасност Елоиза избягала в манастира Аржонтий, но по същото време хората на Фюлбер нападнали Абелар в дома му в Париж и го кастрирали: “Те направиха заговор срещу мен – разказва Абелар - и една нощ влязоха тайно в стаята ми с помощта на един мой слуга, когото бяха подкупили. Там те ми отмъстиха по най-жесток и срамен начин, който смая целия свят, отрязвайки онези части на тялото ми, с които бях причинил гнева им.” Съществува и друга версия, че действията на Фюлбер са били продиктувани не толкова от ревност и похотливи желания спрямо собствената му племенница, а от новината, че Абелар и Елоиза са запазили брака си в тайна и самата Елоиза е изпратена в манастир, за да не пострада кариерата на Абелар - обстоятелства, които чичото е сметнал за унизителни и неприемливи.
Но каквато и да е истината, след нападението физическата любов между Абелар и Елоиза вече е била невъзможна. Въпреки протестите на техни близки и приятели те решили да приемат духовен сан и да влязат в манастир. Елоиза трябвало да се откаже не само от любовта си, но и от детето си, което знаела, че няма да види никога повече.
Но това все още не бил краят на историята. Въпреки раздялата им през следващите двайсет години любовта им продължила да живее в писмата, които двамата си пишели. След много години Елоиза и Абелар се срещнали за кратко по време на една церемония в Париж. И макар да били физически разделени през цялото това време, когато двамата се зърнали, те разбрали, че любовта им е единствената причина да съществуват. Докато бляскавата церемония вървяла, те се заклели тържествено да останат “едно завинаги”.
Елоиза и Абелар не се срещнали никога повече, но любовта им продължила в прочутата им кореспонденция. Ето какво пише Елоиза в едно от писмата си до нейния любим:
“…Само ти имаш силата да ми носиш и тъга, и щастие, и утеха. Единствен ти имаш такъв голям дълг към мен, особено сега, когато изпълних мълчаливо всичките ти заповеди. Неспособна да ти се противопоставя за каквото и да е било, аз намерих сила в себе си да се подчиня на волята ти и да се унищожа. Сторих и повече – макар и да е странно, моята любов се издигна до такива висоти на лудостта, че се отказах дори от онова, което е най-желано за нея, макар и без надежда. Аз ти се покорих безрезервно и промених чувствата си и ума си, за да докажа, че ти си единствен владетел на моето легло и воля. Бог ми е свидетел, че никога не съм търсила в теб нещо друго освен самия теб. Аз исках просто теб, нищо друго. Не съм се стремяла към брачен съюз, целта ми, както знаеш, не бяха моите удоволствия и желания, а твоите. Думата “съпруга” може да звучи по-свещено и по-обвързващо, но за мен винаги по-сладка ще бъде думата “любовница” и ако ми позволиш, готова съм да бъда наричана дори твоя наложница и курва …”
Шестстотин години по-късно Жозефина Бонапарт била толкова трогната от историята им, че заповядала тленните останки на двамата да бъдат пренеси в обща гробница в Пер Лашез, където влюбени от цял свят всяка година идват да се поклонят пред вечната любов на Елоиза и Абелар.
Източник
четвъртък, 21 февруари 2013 г.
George R.R. Martin - quote
We all need to be mocked from time to time, lest we take ourselves too seriously. - George R.R. Martin
Ивайло Мерджанов - поезия
История с ангели и непрелетни птици
Ангелите прелетели – белите
криле блестят
в тебе ревностите зашумели
повече горят
Бетоновата моя меланхолия
гробищни цветя –
с устни от вечерна светлина
целува те Града
Защото тъмнината край не е
на ничия история
в смарагдовия сън далечен
си отново «втория»
Състезанието – към смъртта
триумфа и победата
строфите от тишина – гнева
или – повторението,
съкрушението във сърцето –
вечният възврат
по жълтия на смеховете път
дано те изберат
троянски войн на отчаянието
самотата е напомняне
да не забравяш за Вечността
в сърцето бездомно
Гарваните долетяха, черните
криле блестят
в тебе – ревностите изгоряха
вече не пищят
Ангелите прелетели – белите
криле блестят
в тебе ревностите зашумели
повече горят
Бетоновата моя меланхолия
гробищни цветя –
с устни от вечерна светлина
целува те Града
Защото тъмнината край не е
на ничия история
в смарагдовия сън далечен
си отново «втория»
Състезанието – към смъртта
триумфа и победата
строфите от тишина – гнева
или – повторението,
съкрушението във сърцето –
вечният възврат
по жълтия на смеховете път
дано те изберат
троянски войн на отчаянието
самотата е напомняне
да не забравяш за Вечността
в сърцето бездомно
Гарваните долетяха, черните
криле блестят
в тебе – ревностите изгоряха
вече не пищят
Жак Дерида и Деконструкцията
Под термина “деконструкция” трябва да се разбира не
разграждането или разрушаването, а анализирането на седиментните структури,
които образуват дискурсивния елемент, философската дискурсивност, в която
мислим. Минава се през езика, през западната култура, през съвкупността от
всичко това, което определя принадлежността ни към тази история на
философията.
Думата “деконструкция” вече съществуваше във френския език, но рядко се използваше. С нея си послужих най-напред, за да преведа две думи, едната на Хайдегер, който говореше за “деструкция”, другата на Фройд, който говореше за “дисоциация”. Но естествено твърде бързо се опитах да изтъкна в какъв смисъл тази дума, това, което наричах “деконструкция”, не бе просто Хайдегеров или Фройдов термин. Посветих немалко трудове, за да посоча дълга си към Фройд, към Хайдегер и известната инфлексия на това, което нарекох “деконструкция”.
И тъй, не мога да обясня какво представлява деконструкцията за мене, без да реконтекстуализирам нещата. Именно тогава, когато властваше структурализмът, аз се заех с моите задачи и с тази дума. Деконструкцията беше също така заемане на позиция спрямо структурализма. От друга страна, това ставаше във време, когато науките за езика, позоваването на лингвистиката, “всичко е език” бяха доминантни.
Именно през 60–те години деконструкцията почна да се конституира като... не бих я нарекъл “антиструктуралистка”, но във всеки случай разграничена от структурализма и оспорваща властта на езика.
Ето защо винаги се учудвам и се дразня при честото отъждествяване на деконструкцията — как да се изразя? — с един “омнилингвистизъм”, с един “панлингвистизъм” или “пантекстуализъм”. Деконструкцията започва тъкмо с обратното. Най-напред оспорих властта на лингвистиката, на езика и на логоцентризма. И след като за мене всичко започна и продължи с едно оспорване на лингвистичното позоваване, на властта на езика, на “логоцентризма” — дума, която повтарям и подчертавам, — как стана така, че преценяват толкова често деконструкцията като мислене, за което съществува единствено езикът, текстът, в тесния смисъл на думата, а не действителността? Очевидно става дума за непоправима смислова грешка.
Не се отказах от думата “деконструкция”, защото тя имплицираше една необходимост на паметта, на повторното свързване, на уедряването на историята на философията, в която всички ние сме, без при това да се мисли за тази история. И така, аз твърде рано разграничих ограничението от края. Става дума за отбелязването на ограничеността на историята, а не на метафизиката като цяло — никога не съм смятал, че съществува метафизика; това също е често срещан предразсъдък... Мисълта, че метафизика съществува, е метафизически предразсъдък. Съществува история и прориви в тази метафизика. Да се говори за нейната ограниченост не означава да се твърди, че тя е крайна.
Следователно деконструкцията, деконструктивният опит се помества между ограничеността и края, в преутвърждаването на философското, но като отваряне на въпрос за самата философия. От тази гледна точка деконструкцията не е просто философия, нито съвкупност от тези, нито дори въпросът за Битието в Хайдегеровия смисъл. По някакъв начин тя е нищо. Не може да бъде дисциплина или метод. Често я представят като метод или я превръщат в метод със съвкупност от правила, процедури, които могат да се преподават, и т.н.
Деконструкцията не е техника със свои норми или процедури. Разбира се, в нея може да има законосъобразности в начините на поставяне на определен тип въпроси в деконструктивен стил. От тази гледна точка смятам, че това може да послужи като основа на преподаване, може да има ефектите на дисциплина и т.н. Но по принцип деконструкцията не е метод. Самият аз съм се питал какво представлява един метод в гръцкия или картезианския, или пък в хегелианския смисъл на думата. Ала деконструкцията не е методология, тоест приложение на правила.
Ако искам да дам икономично, елиптично описание на деконструкцията, бих казал, че тя представлява мислене за произхода и за границите на въпроса: “какво е?...”, въпрос, който властва в цялата история на философията. Всеки път, когато се опитваме да мислим възможността на “какво е?...”, да поставим въпрос за тази форма на въпрос или да се попитаме за необходимостта й в определен език, в определена традиция и т.н., това, което се прави в този случай, се подчинява до определена степен на въпроса: “какво е?”.
В това се състои отликата на деконструкцията. Тя наистина е питане за всичко това, което е повече от питане. Затова винаги с колебание си служа с тази дума. Тя засяга всичко това, което въпросът “какво е?” е повелил в историята на Запада и на западната философия, тоест практически всичко от Платон до Хайдегер. Наистина от тази гледна точка вече не сме в пълното си право да изискваме от нея да отвръща на въпроса: “какво си ти?”, “какво е това?” в обичайната форма.
Източник
Думата “деконструкция” вече съществуваше във френския език, но рядко се използваше. С нея си послужих най-напред, за да преведа две думи, едната на Хайдегер, който говореше за “деструкция”, другата на Фройд, който говореше за “дисоциация”. Но естествено твърде бързо се опитах да изтъкна в какъв смисъл тази дума, това, което наричах “деконструкция”, не бе просто Хайдегеров или Фройдов термин. Посветих немалко трудове, за да посоча дълга си към Фройд, към Хайдегер и известната инфлексия на това, което нарекох “деконструкция”.
И тъй, не мога да обясня какво представлява деконструкцията за мене, без да реконтекстуализирам нещата. Именно тогава, когато властваше структурализмът, аз се заех с моите задачи и с тази дума. Деконструкцията беше също така заемане на позиция спрямо структурализма. От друга страна, това ставаше във време, когато науките за езика, позоваването на лингвистиката, “всичко е език” бяха доминантни.
Именно през 60–те години деконструкцията почна да се конституира като... не бих я нарекъл “антиструктуралистка”, но във всеки случай разграничена от структурализма и оспорваща властта на езика.
Ето защо винаги се учудвам и се дразня при честото отъждествяване на деконструкцията — как да се изразя? — с един “омнилингвистизъм”, с един “панлингвистизъм” или “пантекстуализъм”. Деконструкцията започва тъкмо с обратното. Най-напред оспорих властта на лингвистиката, на езика и на логоцентризма. И след като за мене всичко започна и продължи с едно оспорване на лингвистичното позоваване, на властта на езика, на “логоцентризма” — дума, която повтарям и подчертавам, — как стана така, че преценяват толкова често деконструкцията като мислене, за което съществува единствено езикът, текстът, в тесния смисъл на думата, а не действителността? Очевидно става дума за непоправима смислова грешка.
Не се отказах от думата “деконструкция”, защото тя имплицираше една необходимост на паметта, на повторното свързване, на уедряването на историята на философията, в която всички ние сме, без при това да се мисли за тази история. И така, аз твърде рано разграничих ограничението от края. Става дума за отбелязването на ограничеността на историята, а не на метафизиката като цяло — никога не съм смятал, че съществува метафизика; това също е често срещан предразсъдък... Мисълта, че метафизика съществува, е метафизически предразсъдък. Съществува история и прориви в тази метафизика. Да се говори за нейната ограниченост не означава да се твърди, че тя е крайна.
Следователно деконструкцията, деконструктивният опит се помества между ограничеността и края, в преутвърждаването на философското, но като отваряне на въпрос за самата философия. От тази гледна точка деконструкцията не е просто философия, нито съвкупност от тези, нито дори въпросът за Битието в Хайдегеровия смисъл. По някакъв начин тя е нищо. Не може да бъде дисциплина или метод. Често я представят като метод или я превръщат в метод със съвкупност от правила, процедури, които могат да се преподават, и т.н.
Деконструкцията не е техника със свои норми или процедури. Разбира се, в нея може да има законосъобразности в начините на поставяне на определен тип въпроси в деконструктивен стил. От тази гледна точка смятам, че това може да послужи като основа на преподаване, може да има ефектите на дисциплина и т.н. Но по принцип деконструкцията не е метод. Самият аз съм се питал какво представлява един метод в гръцкия или картезианския, или пък в хегелианския смисъл на думата. Ала деконструкцията не е методология, тоест приложение на правила.
Ако искам да дам икономично, елиптично описание на деконструкцията, бих казал, че тя представлява мислене за произхода и за границите на въпроса: “какво е?...”, въпрос, който властва в цялата история на философията. Всеки път, когато се опитваме да мислим възможността на “какво е?...”, да поставим въпрос за тази форма на въпрос или да се попитаме за необходимостта й в определен език, в определена традиция и т.н., това, което се прави в този случай, се подчинява до определена степен на въпроса: “какво е?”.
В това се състои отликата на деконструкцията. Тя наистина е питане за всичко това, което е повече от питане. Затова винаги с колебание си служа с тази дума. Тя засяга всичко това, което въпросът “какво е?” е повелил в историята на Запада и на западната философия, тоест практически всичко от Платон до Хайдегер. Наистина от тази гледна точка вече не сме в пълното си право да изискваме от нея да отвръща на въпроса: “какво си ти?”, “какво е това?” в обичайната форма.
Източник
Пейзаж в синьо
LANDSCAPE IN BLUE
This is near Orlov most (the bridge with the eagles) in Sofia, Bulgaria at sunset.
Един различен поглед върху СУ "Св. Климент Охридски"
This is one different perspective of Sofia University St. Kliment Ohridski. Night view.
СУ "Св. Климент Охридски" през нощта и динамиката на движение.
сряда, 20 февруари 2013 г.
Бахай
ИМА САМО ЕДИН БОГ, Създателят на Вселената. През цялата история Бог се е разкривал на хората чрез поредица от Божествени пратеници – всеки от които е основал велика световна религия. Сред тези пратеници са били Авраам, Кришна, Зороастър, Моисей, Буда, Исус Христос и Пророка Мохамед.
Тази последователност от Божествени учители отразява единния исторически “Божи план” за образоване на човечеството по отношение на неговия Създател и за култивирането на духовните, интелектуалните и моралните способности на човешката раса. Целта е да се подготви пътят за една обединена, глобална и вечно развиваща се цивилизация. Познанието на Божията воля за човечеството в съвременната епоха е било разкрито едва преди сто години от Бахаулла, който е последният в поредицата Божии пратеници.
Това е есенцията на учението на Бахаулла за същността на религията и човешката природа. Бахаите често изразяват тези вярвания просто като говорят за Божието единство, единството на религиите и единството на човечеството. Единството винаги е било основен мотив в Бахайската вяра, като от теологическа гледна точка то се проявява в разбирането, че Бог има единен план за цялото човечество.
Съчетано с тези идеи, е разбирането, че човешката природа е духовна в своята същност. Въпреки че човешките същества живеят на земята в материална обвивка, вътрешната самоличност на всеки човек се определя от една невидима, рационална и вечна душа.
Душата оживява тялото и отличава човешките същества от животните. Тя расте и се развива единствено чрез взаимовръзката на отделната личност с Бог, чрез посредничеството на Божиите пратеници. Това взаимоотношение с Бог се подхранва чрез молитва, познание на свещените текстове, разкрити от тези учители, любов към Бог, морална самодисциплина и служба на човечеството. Този процес осмисля човешкия живот.
Култивирането на духовната страна на човешкия живот носи многобройни облаги. Личността непрекъснато развива вродените качества, които лежат в основата на човешкото щастие и социален прогрес. Сред тези качества са вяра, смелост, любов, състрадание, благонадеждност и смирение. С постепенното проявление на тези духовни атрибути обществото като цяло напредва.
Духовното развитие поставя индивидуалната воля в съзвучие с Божията и подготвя човешката душа за идния живот. Душата продължава своето съществуване след смъртта на тялото, поемайки едно духовно пътешествие към Бог през много светове или нива на съществуване. Напредъкът в това пътешествие, ако използваме традиционната терминология, се оприличава на “рая”. Ако душата откаже да се развива, тя остава отдалечена от Бог. Това, в традиционната християнска и мюсюлманска теология, се нарича “ад”.
Появяването на всеки нов Пратеник отбелязва повратна точка в колективното човешко развитие. Всеки от тези учители освобождава свеж духовен заряд, стимулиращ личностното обновяване и социалния напредък. Откровението на Бахаулла и духовният импулс, който го придружава, са особено значими, защото съвпадат със съзряването на човешката раса.
Бахаулла учи, че в нашето съвремие човечеството като цяло навлиза в нов етап от своето колективно развитие, точно както младежите от пубертета преминават в зрелостта. Стават възможни нови висоти на постижения, а глобални начинания, които някога са били считани за невъзможни, сега могат да бъдат постигнати. Такива стремления включват установяването на световен мир, развитието на всеобща со- циална справедливост и насърчаването на хармония и баланс между технология, развитие, човешки ценности и защита на околната среда.
Въпреки че е непознаваем в Своята същност, Бог е избрал да се открие пред човечеството чрез поредица от Божии пратеници.
Тези Пратеници са били единственият начин да се опознае Бог и сред тях се нареждат Основателите на великите световни религии – Моисей, Кришна, Зороастър, Буда, Христос и Мохамед. Бахаите включват и други пророци в тази група като Ной и Авраам.
Пратениците, по думите на Бахаулла, са “Божии проявления”. Тези Божии проявления са съвършените огледала на Божиите качества и съвършенство и представляват чисти проводници за предаването на Божията воля за човечеството.
Тази идея – че Бог изпраща поредица от Посланици, които да образоват човечеството – се нарича “Прогресивно откровение”. Аналогичен е процесът на получаване на образование. Точно както децата започват с прости идеи в началните класове и постепенно им се дават все по-комплексни знания с придвижването им през гимназията и университета, така и човечеството е било образовано от поредица от Проявления. Във всяка епоха ученията на Божите пратеници са били не според тяхното собствено познание, а според нивото на нашата колективна зрялост.
“Всеки Пророк, Когото Всемогъщият и Несравним създател е пожелал да изпрати на народите на земята, е бил натоварен с Послание и вдъхновен да действа по начин, който най-добре да съответства на изискванията на епохата, в която е бил проявен”, казва Бахаулла.
В основата си обаче духовното послание на Божиите пратеници е едно и също. Всеки от тях е подчертавал важността на любовта към Бога, подчинението на Неговата воля и любов към човечеството. Въпреки че конкретните думи се различават, всеки от пророците е проповядвал “златното правило” – че хората трябва да се отнасят към другите, както биха желали да се отнасят към самите тях.
“Бъдете уверени, че същността на всички Божии пророци е една и съща”, пише Бахаулла. “Тяхното единство е абсолютно. Бог, Създателят, казва: Няма абсолютно никаква разлика между Носителите на Моето послание...”
Божиите проявления предават волята на Създателя за човечеството чрез процеса на Божествено откровение. Този процес на откровение е бил записан във великите свещени книги на света – от Тората до Корана, сред които са и свещените писания на индуси, будисти, християни и зороастрийци. Тези писания представляват човешките записи на проявеното Божие слово.
Бахаулла казва, че Божието слово е “ключът” към целия свят. Само то може да отключи духовния потенциал, дремещ във всеки индивид, само то може да ни помогне да развием скритите си възможности. Без Божието слово хората биха останали пленници на инстинкта и културното моделиране, фокусирани единствено върху качества, свързани с физическото оцеляване – алчност, себичност, измами, корупция и други подобни, които неизменно процъфтяват в отсъствие на Божественото ръководство.
За бахаите книгите, посланията и писмата на Бахаулла представляват обновеното Божие слово. Въпреки че те са в синхрон с предишни религиозни откровения и представляват “неизменната Божия Вяра, вечна в миналото, вечна в бъдещето”, Писанията на Бахаулла съдържат и свежи истини за Божията воля за съвременното човечество.
Бахайската вяра в България
източник
източник 2
Тази последователност от Божествени учители отразява единния исторически “Божи план” за образоване на човечеството по отношение на неговия Създател и за култивирането на духовните, интелектуалните и моралните способности на човешката раса. Целта е да се подготви пътят за една обединена, глобална и вечно развиваща се цивилизация. Познанието на Божията воля за човечеството в съвременната епоха е било разкрито едва преди сто години от Бахаулла, който е последният в поредицата Божии пратеници.
Това е есенцията на учението на Бахаулла за същността на религията и човешката природа. Бахаите често изразяват тези вярвания просто като говорят за Божието единство, единството на религиите и единството на човечеството. Единството винаги е било основен мотив в Бахайската вяра, като от теологическа гледна точка то се проявява в разбирането, че Бог има единен план за цялото човечество.
Съчетано с тези идеи, е разбирането, че човешката природа е духовна в своята същност. Въпреки че човешките същества живеят на земята в материална обвивка, вътрешната самоличност на всеки човек се определя от една невидима, рационална и вечна душа.
Душата оживява тялото и отличава човешките същества от животните. Тя расте и се развива единствено чрез взаимовръзката на отделната личност с Бог, чрез посредничеството на Божиите пратеници. Това взаимоотношение с Бог се подхранва чрез молитва, познание на свещените текстове, разкрити от тези учители, любов към Бог, морална самодисциплина и служба на човечеството. Този процес осмисля човешкия живот.
Култивирането на духовната страна на човешкия живот носи многобройни облаги. Личността непрекъснато развива вродените качества, които лежат в основата на човешкото щастие и социален прогрес. Сред тези качества са вяра, смелост, любов, състрадание, благонадеждност и смирение. С постепенното проявление на тези духовни атрибути обществото като цяло напредва.
Появяването на всеки нов Пратеник отбелязва повратна точка в колективното човешко развитие. Всеки от тези учители освобождава свеж духовен заряд, стимулиращ личностното обновяване и социалния напредък. Откровението на Бахаулла и духовният импулс, който го придружава, са особено значими, защото съвпадат със съзряването на човешката раса.
Бахаулла учи, че в нашето съвремие човечеството като цяло навлиза в нов етап от своето колективно развитие, точно както младежите от пубертета преминават в зрелостта. Стават възможни нови висоти на постижения, а глобални начинания, които някога са били считани за невъзможни, сега могат да бъдат постигнати. Такива стремления включват установяването на световен мир, развитието на всеобща со- циална справедливост и насърчаването на хармония и баланс между технология, развитие, човешки ценности и защита на околната среда.
НЕПОЗНАВАЕМАТА СЪЩНОСТ
Най-добрата стартова точка за обяснение на Бахайската гледна точка относно взаимовръзката между Бог, религия и човечество е Бахайската концепция за Бог. Тази концепция започва с разбирането, че Бог е създател на Вселената и неин абсолютен Владетел. Неговата природа е безкрайна, неограничена и всемогъща. Затова е невъзможно за смъртния човек, с неговите ограничени интелектуални способности, директно да разбере Божествената същност, Божиите мотиви или начина, по който Той действа.Въпреки че е непознаваем в Своята същност, Бог е избрал да се открие пред човечеството чрез поредица от Божии пратеници.
Тези Пратеници са били единственият начин да се опознае Бог и сред тях се нареждат Основателите на великите световни религии – Моисей, Кришна, Зороастър, Буда, Христос и Мохамед. Бахаите включват и други пророци в тази група като Ной и Авраам.
Пратениците, по думите на Бахаулла, са “Божии проявления”. Тези Божии проявления са съвършените огледала на Божиите качества и съвършенство и представляват чисти проводници за предаването на Божията воля за човечеството.
Тази идея – че Бог изпраща поредица от Посланици, които да образоват човечеството – се нарича “Прогресивно откровение”. Аналогичен е процесът на получаване на образование. Точно както децата започват с прости идеи в началните класове и постепенно им се дават все по-комплексни знания с придвижването им през гимназията и университета, така и човечеството е било образовано от поредица от Проявления. Във всяка епоха ученията на Божите пратеници са били не според тяхното собствено познание, а според нивото на нашата колективна зрялост.
ДВОЙСТВЕНА ПРИРОДА
Божиите проявления имат двойствена природа. От една страна, Те са Божествени същества, отразяващи по съвършен начин Божията воля. От друга страна, Те са хора, преминаващи през раждане, болест, страдание и смърт. Те имат отличителна физическа идентичност и се обръщат към човечеството в конкретна историческа епоха. Тези разлики пораждат културни различия между религиите, които поня-кога прикриват тяхното същностно единство.“Всеки Пророк, Когото Всемогъщият и Несравним създател е пожелал да изпрати на народите на земята, е бил натоварен с Послание и вдъхновен да действа по начин, който най-добре да съответства на изискванията на епохата, в която е бил проявен”, казва Бахаулла.
В основата си обаче духовното послание на Божиите пратеници е едно и също. Всеки от тях е подчертавал важността на любовта към Бога, подчинението на Неговата воля и любов към човечеството. Въпреки че конкретните думи се различават, всеки от пророците е проповядвал “златното правило” – че хората трябва да се отнасят към другите, както биха желали да се отнасят към самите тях.
“Бъдете уверени, че същността на всички Божии пророци е една и съща”, пише Бахаулла. “Тяхното единство е абсолютно. Бог, Създателят, казва: Няма абсолютно никаква разлика между Носителите на Моето послание...”
Божиите проявления предават волята на Създателя за човечеството чрез процеса на Божествено откровение. Този процес на откровение е бил записан във великите свещени книги на света – от Тората до Корана, сред които са и свещените писания на индуси, будисти, християни и зороастрийци. Тези писания представляват човешките записи на проявеното Божие слово.
Бахаулла казва, че Божието слово е “ключът” към целия свят. Само то може да отключи духовния потенциал, дремещ във всеки индивид, само то може да ни помогне да развием скритите си възможности. Без Божието слово хората биха останали пленници на инстинкта и културното моделиране, фокусирани единствено върху качества, свързани с физическото оцеляване – алчност, себичност, измами, корупция и други подобни, които неизменно процъфтяват в отсъствие на Божественото ръководство.
За бахаите книгите, посланията и писмата на Бахаулла представляват обновеното Божие слово. Въпреки че те са в синхрон с предишни религиозни откровения и представляват “неизменната Божия Вяра, вечна в миналото, вечна в бъдещето”, Писанията на Бахаулла съдържат и свежи истини за Божията воля за съвременното човечество.
Кратък исторически прегледПо стечение на обстоятелствата Бахайската вяра е свързана макар и непряко с България от преди повече от един век. Основателят на тази световна религия Бахаулла бива заточен и прекарва близо пет години (1863-1868 г.) в Одрин, а след това е изпратен в града-затвор Акка в Палестина — древната крепост на кръстоносците, позната като Сен Жан д’Акр.Историята на Бахайската вяра в България започва с идването на Марта Рут в началото на февруари 1926 г. Тя остава в продължение на 12 дни, като изнася лекции и се среща със студенти, а също така изпраща книга за Бахайската вяра и писмо на цар Борис IIІ и сестра му княгиня Евдокия. Марта Рут се връща отново в България на17 октомври 1927 г., като остава няколко седмици и изнася лекции в различни градове из страната. В местните вестници са публикувани редица статии за нейното посещение и за Бахайската вяра.
Кралица Мария Румънска
По време на второто си посещение в България,Марта Рут получава поредна аудиенция с кралица Мария Румънска в летния дворец на кралицата в Балчик. Марта Рут е тази, която през 1926 г. запознава кралица Мария с Бахайската вяра, изпращайки й книгата на д-р Джон Есълмонт „Бахаулла и Новата ера”. Кралица Мария прочита книгата още същата нощ и на другия ден споделя с Марта Рут следното: „Аз намерих отговора на целия си копнеж за истинска религия... Вече съм готова да умра, изпълнена с надежда, но се моля Богу да не ме взима все още, защото имам още много работа да свърша”.Дълбоката и искрена връзка на Кралица Мария с Бахайската вяра намира израз и в много нейни изказвания и писма. Така например през 1934 г. тя пише: България е посещавана и от други светли личности, запалени от пламъка на Откровението на Бахаулла. Така например, през 1928 г. Луиза Грегъри се заселва във Варна. Тя прекарва там четири години, като след заминаването си оставя една малка, но жизнена общност. През 1931 г. в страната пристига Джордж Адам Бенке, бахай от Лайпциг, който е избран за почетен вицепрезидент на провеждащата се по това време Българска есперантистка конференция. Той умира през следващата година в София, където е погребан. Същата година на 65-годишна възраст в София идва Мариън Джак, която възнамерява да престои само няколко месеца, но остава до смъртта си, 23 години по-късно. Дейността на общността се състои в споделяне на ученията на Бахайската вяра чрез беседи и срещи, събирания за изучаване на свещените писания и отбелязване на бахайските празници и свещени дни. Издадени са и първите бахайски книги на български език — “Бахаулла и Новата Ера”(1932 г.) и “Скритите слова” (1937 г.) След установяването на комунистическата власт разпространението на Бахайската вяра,както и на другите вероизповедания, става почти невъзможно и нейните последователи в страната са единици.
Анемари Крюгер
През 1984 г., след няколко предшестващи посещения в България, в страната се заселва Анемари Крюгер. Тя е внучка на известния учен, проф. Август Форел, който след кореспонденция с Абдул Баха приема Бахайската вяра за свой духовен път в живота. С изключително постоянство и търпение, внимателен подход и искрена обич Анемари Крюгер споделя ученията на Бахаулла със свои близки и познати и поддържа пламъка на вярата в сърцата на малцината вярващи. Тя истински тачи България и я нарича „своята втора родина”. На 20 септември 2006г. светлата душа на Анемари Крюгер пое по своя път към Царството във висините,а българската земя съхрани завинаги тленните й останки. Биографичната книга „Живот за Вярата” описва пословичната й преданост и всеотдайност в служенето на Делото на Бахаулла - за благото на хората, които тя толкова много обичаше.Скоро след демократичните промени през 1990 г., броят на последователите на Бахайската вяра в България значително нараства. На 29 ноември 1993 г. съгласно Заповед на зам.-министъра № P-61/29.11.1993 и на основание решение № 86 на Министерския съвет и чл. 6 от Закона за изповеданията,бе утвърден Уставът на Бахайската общност в България, а на 28 декември 1993 г.бе регистриран към Дирекция по вероизповеданията и нейният върховен духовно-административен орган — Националният духовен съвет.  |
източник
източник 2
Ентомология
Ентомологията е дял на биологията, който изучава насекомите. Както всички биологични науки, тя се разделя на обща и приложна. Ентомолозите изучават насекомите. Някой ентомолози изучават видовете, развитието, разпространението, физиологията, поведението, екологичните фактори и динамиката на популацията на определен вид насекоми. Други ентомолози изучават вредителите по горските насаждения, вредители по селскостопански насаждения, и др. като следят за прилагането на контрол над тях.
Източник
Източник
Айседора Дънкан
| На 27.05.1877 година в семейството на Джоузеф и Дора Дънкан се ражда дъщеря – Айседора, актрисата, която развълнува и вдъхнови света със своето изкуство. В автобиографията си тя твърди, че е започнала да танцува още в утробата на майка си. |
А когато се прочува, това, което прави на сцената, отразява като огледало съдържанието на живота и - свободолюбив дух и непреодолима жажда да бъде обичана.
"Изкуството ми е усилие да изразя в жестове и движения моето същество!" - казва тя.
| Възгледите й взривяват световните канони на класическия балет с неговите заучени, регламентирани пози. Традиционния балетен костюм, "сковаващ и обезличаващ изразителността на мускулите", тя заменя с лека гръцка туника; танцува боса, провъзгласявайки с движенията си свободата на тялото и духа. |
 |
|
Малко известно е, че босите крака, превърнали се в
нейна "запазена марка" се дължат на чиста случайност. Веднъж, преди да се появи
пред публиката, Айседора залива с чаша вино своите сандали в елински стил и ги
захвърля. Зрителите изпадат в такъв възторг от новаторската и идея, че оттогава
танцува само боса. И остава в историята като босоногата
Терпсихора.
|
По повод нейното изкуство Д`Анунцио възкликва: "О, Айседора, вие сте единствената, която не руши
хармонията на природата. Въплътявате се в пейзажа, ставате част от дърветата, от
небето!"
Но извор на нейния танц не е само природата. Интересува се от антична история и култура, музика, поезия и философия. Танцувайки, тя наподобява с движенията си позите от античните статуи и изображенията върху керамичните древногръцки вази. Сред своите учители и вдъхновители Айседора поставя на първо място Бетховен, създал танца на могъщите ритми, и Вагнер - на скулптурните форми. Сред любимите и автори са Байрон и Шели, Лонгфелоу и Уитман. Тя с усмивка приема да сравняват танца и с езически дух, излетял от счупения мрамор.
Дънкан издига принципа на общодостъпност на танцовото изкуство, мечтата и е да се открият школи в цял свят, където учениците и да опознаят красотата на естествените движения. Танцът на бъдещето тя вижда като "висок полет, израз на красота и сила, която никоя цивилизация не е познавала..."
Как е изглеждала тази велика жена?
 |
Според едно описание на вестник "Сънди таймс" от 1908 г. "Тя има вирнато носле, сиво-сини очи, тъмна коса, навита на врата и разделена отпред като косата на мадона". Казват, че е величествена като статуя. |
| Личният й живот може да бъде сравнен с ярък фойерверк от страсти - сред любовниците и са английския актьор Гордън Крейг, американския индустриалец Парис Юджийн Сингер, руския поет Сергей Есенин. |
|
Чергарският живот на семейството й в детството променя по-късно само мащабите
си. През целия си живот Айседора Дънкан пътува от град в град, от страна в
страна - Чикаго, Лондон, Виена, Берлин, Париж... Публиката я обожава. |
|
| В Мюнхен след неин концерт възторжени студенти се впрягат в каретата й, за да я отведат най-тържествено до хотела. В Берлин почитатели ръзкъсват на ленти нейните рокли и шалове. В началото на 20-ти век тя е истинска знаменитост - за нея пишат всички европейски вестници, стотици влюбени и изпращат писма. |
Дънкан и Революцията
За първи път Айседора гастролира в Русия през 1904 г., но опознава страната по време на пътешествията си (1905 - 1913 г.). След Октомврийската революция първа от световните творци приветства младата съветска страна. Това е естествено за революционния и дух.
 |
Още по време на Първата световна война, смутена от привидното безразличие на Америка, след края на програмата си в Нюйоркската опера Дънкан се обгръща с червен шал и превръща Марсилезата в пламенен танц. По-късно пресъздава танцово и Интернационала. Заради това изпълнение е лишена от американско поданство и изгонена заедно с Есенин от родината си. |
Тя живее в съветската страна до 1924 г. Създава там и своя школа - мечтаната школа, която напразно се опитва да осъществи преди това в Берлин, Париж, Ню Йорк.
Злощастният край
| На 14.09.1927 г. Айседора приема поканата на младия италиански механик с прякор "Бугати" да я разходи с кабриолета си по крайбрежието. Слага дълъг червен шал, сяда в колата и се провиква на приятелите си: "Прощавайте, приятели, аз поемам по пътя към славата!" |  |
|
Автомобилът потегля. След петдесетина метра дългият шал се омотава в
едно от колелетата му. След секунди Айседора Дънкан умира.
Удушена. Погребват я в парижкото гробище Пер Лашез. Личен живот Бурният й живот изобилства от мъже — млади и стари, ергени и женени, красиви и непривлекателни, богати и бедни. Принципно настроена против брака, Айседора Дънкан с лека ръка се разделя с любовниците си. Но и тя като всеки друг в крайна сметка си намира майстора в лицето на Сергей Есенин. Руският поет и американската танцьорка,поканена в Русия от тогавашния политкомисар на културата Луначарски, се запознават в ателието на московски художник в края на 1921 г. Поетът говори само руски, а танцьорката — освен английски, всевъзможни други езици, но не и неговия, така че до ден-днешен си остава загадка, как двамата са успели от първата среща да открият, че не могат един без друг и веднага да заживеят заедно. Айседора е бляскава жена с тъмнозлатиста коса. Облечена в дълга червена роба и кожено палто, тя сякаш плува в пространството с гордата осанка на кралица. И все пак петнайсетте години разлика с Есенин очевидно са я притеснявали и преди подписването в гражданското тя моли свой приятел да промени годината на раждане в нейния паспорт. След прецизна обработка с туш 1878 г. се превръща в 1884 г. А и балерината е толкова стройна и гъвкава, че изглежда действително на толкова, ако не и по-млада. Нейният любовен път започва и завършва с поет. Далеч преди срещата с Есенин тя има многобройни увлечения. Едва 11-годишна преследва аптекаря Върнън и така го сащисва с настойчивостта си, че той побързва да се ожени за друга. Следва увлечение по чикагския художник Иван Мироцки, чиито основни достойнства се изчерпват с яркочервената му коса и пълното безпаричие. На дълга разходка в гората тя буквално го насилва да я целуне, след което на почтения човек не му остава нищо друго, освен да й предложи брак, макар че вече е женен. Голямата балерина никога не е очаквала съдбата да й сервира нещо наготово. Още като малка майка й праща нея на пазара, защото само при вида на очарователната усмивка месарят избира най-хубавото месо. По-късно, когато забавлява висшето общество с танците си, тя измъква под носа на жените им нюйоркските милионери и техните пари. Благодарение на нейната изобретателност цялото й семейство се озовава на товарен параход за Лондон. След пристигането в късна доба тя успява да убеди задрямалия портиер на един от най-скъпите хотели, че току-що са пристигнали от Ливърпул, чакат багажа си и да бъде така добър да се разпореди за стая и обилна закуска. И всичко това без пукнат грош. На заранта всички се измъкват от хотела, без да платят. Авантюристичният дух и изобретателността неведнъж измъкват балерината от всевъзможни житейски ситуации. В живота с гръм и трясък влиза нежният поет Дъглас Ънсли. Той успява всяка вечер да залъже бдителната и майка и да се усамотява с младата жена, шепнейки стихове. Това не пречи на Айседора по същото време да се среща и с 50-годишния художник Чарлз Хале. Младият поет така и не успява да си обясни какво намира тя в този старец, но дамата успешно съчетава любовта си към двамата и се чувства с тях еднакво добре. Но както е известно, рано или късно всичко свършва. Художникът се връща в Париж. На тръгване той запознава американката с преситения от жени свой племенник, който не би подминал привлекателна жена. Те остават доста време заедно, докато той не прави фаталната грешка да я срещне с приятеля си Андре Боне – вероятно не е виждал съперник в ниския и закръглен чичко с очила. За негово нещастие Айседора се влюбва в непривлекателния мъж. Както самата тя по-късно признава в своята книга „Моят живот”: „Аз винаги съм била по-скоро рационална, но мъжете, от които съм била привлечена с разума си, са ми толкова скъпи, колкото и тези, към които ме тласкаше сърцето“. Случаят с Андре Боне е точно такъв. Той е умен и начетен и точно това покорява американката. Една вечер, след като предвидливо е отпратила домашните си, тя го кани на гости, купува шампанско и сластно танцува пред него в прозрачна туника, с изящно вплетени в косите цветя. Танцът и би вдигнал и мъртвите. Но не и Боне. Той бързо се отегчава, най-вероятно защото, както твърдят слуховете по онова време, не се интересува особено от жени. Айседора е бясна, тъй като заради него е отблъснала скулптора Роден, реагирал далеч по-адекватно на женските и прелести. По това време тя вече е призната балерина със собствена школа и уникална хореография, която създава сама върху музиката на най-великите композитори. Нейното изкуство е зашеметяващо сриване на каноните в балетното изкуство. Още повече че танцува почти гола, едва покрита с прозрачна туника. Предлагат и да посети Русия. Първия, когото забелязва там, е Станиславски. Но още преди да се целунат, той пита: „А какво ще правим с детето?” „Кое дете?”, недоумява тя. — „Нашето, разбира се.” Айседора е изумена от неговото благоразумие, а боязливият Станиславски така и не посмява повече да я доближи. Междувременно детето, от което той така се страхува, а разкрепостената иначе танцьорка явно инстинктивно желае, все пак се ражда, но негов баща е тетаралният режисьор и художник Крег. Той я вижда на спектакъл в Берлин, където тя импровизира както винаги изумително в бяла прозрачна туника. Способна е да каже на пианиста: „Изсвирете Траурния марш на Шопен, досега не съм го танцувала”. И пред очите на потресената публика да сътвори хореография на прима виста. Крег буквално я отвлича. Прекарват две седмици в сумрачното му студио, където няма нито легло, нито кресла. Почитателите и са притеснени, концертите падат, а на огорчената публика обявяват, че балерината е болна. След това буквално от нищото се появява богатият красавец Пим, чиято основна грижа е колекциониране на табакери от 18 в. Той я придружава на второто турне в Русия, но след завъщането в Париж е изместен от висок беловлас милиардер. В този период Айседора е доста притеснена, тъй като всичко, което успява да спечели от безбройните си гастроли и участия, отива за издържането на двете и школи. Така че появата на щедрия поклонник е съвсем навременна. Той я глези с вили, яхти, пътешествия, скъпоценности, финансиране на поредния гастрол, а тя го дарява със син Патрик.Оттук нататък всеки неин дребен каприз се превръща в закон. Пада в обятията на млад пианист, когото първоначално ненавижда, следва бурна връзка с поетите Габриеле д`Анунцио и Андре Батай. А междувременно отношенията с близкия до сърцето й Пим периодично се възобновяват, от което най-вероятно се появава и третото и дете. Животът обаче невинаги я щади и първите и две деца загиват при катастрофа, а третото умира малко сред раждането. Може би точно заради това тя се отнася към Есенин по-скоро като към син. Те се женят два пъти — веднъж в Русия и след това в чужбина, на нейно турне. Айседора ревниво следи всяка крачка на съпруга си и, когато той все пак успява да избяга от нея за няколко дни с приятели, го открива в частен пансион и го измъква оттам буквално по пижама. Той отчаяно се опитва да се откъсне от нея и в Москва. Според приятелите им те несъмнено се обичат, но отношенията им са сложни, объркани и непредвидими. Между тях вечно се разиграват бурни сцени, тежки скандали, дълги раздели, но ги свързва страстна и дълбока любов. Той ту я отблъсква като досадна старица, ту споделя, че таи нежност към нейната доброта. Пие и я принуждава да прави същото заедно с него, след което често стигат до истински изстъпления. След подобна сцена, когато се прибира от изтрезвителя, той за пръв път я вижда такава, каквато е — остаряла, уморена, изхабена от годините и преживяното. След като връзката им приключва, Айседора дълбоко скърби за самоубийството му и с тъга споделя пред парижки вестник, че между тях никога не е имало кавги. Всъщност в сърцето си тази изключителна жена храни само топлина и обич към всички, с които животът я е срещнал. Съдбата не и отрежда да живее дълго след него. Едва ли има някой, който да не е чувал, как през есента на 1927 г. Айседора сяда до шофьора си с преметнат през шията шал, който се оплита в колелото на автомобила и я отнася към безсмъртния танц с вечността. Източник Източник 2 |
Айседора Дънкан - MUST READ
„Моята изповед“, Айседора Дънкан, Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1992
„Айседора Дънкан и Сергей Есенин - поетът и танцьорката“, Карола Щерн, ИК „ЕА“, Плевен, 1997
„Айседора Дънкан и Сергей Есенин - поетът и танцьорката“, Карола Щерн, ИК „ЕА“, Плевен, 1997
понеделник, 18 февруари 2013 г.
Николай Коперник
Великият полски астроном Николай Коперник е роден в 1473 г. в Полша, в град Торун на река Висла. Произхожда от заможно семейство. Като младеж следва в Краковския университет, където започва да проявява интерес към астрономията. Около двайсет и пет годишен отива в Италия. Там изучава право и медицина в университетите в Болоня и Падуа, а по-късно получава докторат по богословие от университета във Ферара. Като зрял мъж дълги години е член на църковната управа на катедралата във Фрауенбург (на полски Фромборк). Коперник никога не е бил професионален астроном и грандиозните хипотези, с които се прославя, са резултат от заниманията му в свободното време.
Източник
Докато е в Италия, Коперник се запознава с идеята на древногръцкия философ Аристарх Самоски (III век пр. Хр.), според който Земята и другите планети се въртят около Слънцето. Коперник се убеждава, че тази хелиоцентрична хипотеза е вярна. Той е около четирийсетгодишен, когато разпространява между приятели ръкопис със собствените си възгледи по този въпрос. Дълги години Коперник извършва наблюдения и прави изчисления, необходими за знаменития му труд, озаглавен „За въртенето на небесните сфери“, в който представя подробно хипотезата си и привежда нужните доказателства за нея.
В 1533 г., когато вече е шейсетгодишен, Коперник изнася редица сказки в Рим, в които представя основните елементи от теорията си, без да си навлече с тях неодобрението на папата. Обаче едва когато наближава седемдесетте, той най-после се решава да публикува книгата си и получава от издателя първия екземпляр на 24 май 1543 г., деня, когато умира. В книгата си Коперник застъпва правилното гледище, че Земята се върти около оста си, Луната — около Земята, а Земята и всички останали планети се въртят около Слънцето. Но подобно на предшествениците си той подценява обхвата на Слънчевата система. При това погрешно смята, че орбитите се състоят от епицикли. Така хипотезата му не само е усложнена математически, но е и неточна.
Независимо от това книгата предизвиква огромен интерес. Тя дава повод на други астрономи — най-вече на великия датски астроном Тюко Брае — да извършат по-точни наблюдения върху движението на планетите. И тъкмо от данните, получени от Тюко, Йоханес Кеплер успява най-сетне да изведе правилните закони за движението на планетите.
Въпреки че Аристарх Самоски е стигнал до хелиоцентричната хипотеза повече от седемнайсет столетия преди Коперник, ясно е, че заслугата е преди всичко на Коперник. Аристарх е направил една догадка, без да я изложи теоретично и достатъчно подробно, за да стане тя полезна за науката. Когато Коперник разработва в детайли математическата страна на хипотезата си, тя се превръща в полезна научна теория. Тя може да се използва за предвиждания, а те да се проверяват чрез астрономически наблюдения и да противостоят убедително на по-старата теория, че Земята е центърът на Вселената.
Несъмнено Коперниковата теория внася коренна промяна във възприемането на Вселената и предизвиква революция в светогледа на философите, пък и на всички хора. Но когато оценяваме значението на Коперник, не бива да забравяме, че астрономията няма такова практическо приложение, каквото имат физиката, химията и биологията. По принцип човек би могъл да конструира телевизор, автомобил или модерна химическа фабрика, без да има и най-малка представа от Коперниковите теории. (Това обаче не може да стане, ако не познаваме идеите на Фарадей, Максуел, Лавоазие и Нютън.)
Но да преценяваме само прякото влияние на Коперник върху техниката ще рече изобщо да не видим истинското му значение. Книгата му съдържа едно безценно предисловие, което ни отвежда към работите на Галилей и Кеплер. А те пък са най-важните предходници на Нютън и благодарение именно на техните открития той успява да формулира своите закони за движението и гравитацията. Исторически погледнато, книгата „За въртенето на небесните сфери“ е отправната точка на съвременната астрономия и — което е по-важно — отправната точка на съвременната наука.
Източник
Амонячна вода
Амонячната вода се използва в медицината. При загубване на съзнание на пострадалия се дава за много кратко време да вдишва през носа амоняк. При ухапване от насекоми местата се намазват с амонячна вода, която действа като противоотрова. В бита амонячната вода се употребява за пране на цветни тъкани, премахване на петна, избелване на найлони и коприна.
Лакмус
1. Спец. В химията – багрилно вещество, добивано от лишеи, което с промяна на цвета си служи за определяне на вида химическа реакция – кисел или основен.
2. Прен. Всяка проява или явление в обществения живот, които показват, разкриват нещо скрито.
2. Прен. Всяка проява или явление в обществения живот, които показват, разкриват нещо скрито.
неделя, 17 февруари 2013 г.
Екзистенциална терапия
Храна за размисъл...
Един от главните й представители - Роло Мей, твърди, че екзистенциалната психотерапия не представлява "школа", а по-скоро се характеризира с "определена нагласа към хората и система от представи за тях".Представите са извлечени от философския екзистенциализъм и феноменологията.
Екзистенциалната психотерапия се причислява към "третата сила", или хуманистичната психотерапия, въпреки че по-рано е наричана "екзистенциална психоанализа" и все още често се нарича "екзистенциален анализ". Опирайки се на трудовете на философи като Киркегор, Хусерл, Хайдегер и Сартр, теорията и описанията на случаи на екзистенциалните терапевти често се формулират чрез идеосинкратична терминология. Така например те твърдят, че "съществуването в света" има три различни аспекта: обкръжението (Umwelt), споделен свят (Mitwelt) и собствен свят (Eigenwelt).
Пространствено-времевият фокус на терапията е върху преживяванията тук и сега, а не върху миналото.Първоначалната и трайна задача на терапевта е феноменологична: да разбере колкото се може по-пълно реалността на клиента - как той изживява себе си, другите хора и природата и следователно какъв за него е смисълът на живота (дори и ако този смисъл не се осъзнава).Доколкото това е възможно, терапевтът трябва да ограничи или да остави настрана собствените си ценности, начин на възприемане и т.н. и с помощта на въображението си да навлезе в света на другия.
Един от главните й представители - Роло Мей, твърди, че екзистенциалната психотерапия не представлява "школа", а по-скоро се характеризира с "определена нагласа към хората и система от представи за тях".Представите са извлечени от философския екзистенциализъм и феноменологията.
Екзистенциалната психотерапия се причислява към "третата сила", или хуманистичната психотерапия, въпреки че по-рано е наричана "екзистенциална психоанализа" и все още често се нарича "екзистенциален анализ". Опирайки се на трудовете на философи като Киркегор, Хусерл, Хайдегер и Сартр, теорията и описанията на случаи на екзистенциалните терапевти често се формулират чрез идеосинкратична терминология. Така например те твърдят, че "съществуването в света" има три различни аспекта: обкръжението (Umwelt), споделен свят (Mitwelt) и собствен свят (Eigenwelt).
Пространствено-времевият фокус на терапията е върху преживяванията тук и сега, а не върху миналото.Първоначалната и трайна задача на терапевта е феноменологична: да разбере колкото се може по-пълно реалността на клиента - как той изживява себе си, другите хора и природата и следователно какъв за него е смисълът на живота (дори и ако този смисъл не се осъзнава).Доколкото това е възможно, терапевтът трябва да ограничи или да остави настрана собствените си ценности, начин на възприемане и т.н. и с помощта на въображението си да навлезе в света на другия.
Абонамент за:
Публикации (Atom)