Марсел Дюшан

И ето, че днес попаднах на един интересен сайт, който искам да споделя с вас, защото смятам, че е доста интересен и дано, както гласи името му, да ни помогне да разберем Марсел Дюшан.

Сюрреазлизъм и кино

Какво се получава като събереш едни от най-известните представители на сюрреализма заедно за продукцията на филм? Не, това не е някакъв вид виц. :) Отговорът е "Dreams That Money Can Buy". Приятно гледане.

"Това не е лула" на МАГРИТ

"Лицето на войната" на Салвадор Дали

"Slave Market with the Disappearing Bust of Voltaire" на Салвадор Дали

"Българско дете яде плъх" на Салвадор Дали

Хуан Миро - картина

Хуан Миро - допълнение

Хуан Миро е роден 20 април 1893 в Барселона. Той е син на един часовникар-бижутер. Започва да учи живопис когато е седемгодишен, но по-късно, по настояване на своите родители, които искат той да получи по-добра по тяхно мнение професия, учи за счетоводител в търговското училище. Едновременно с това през 1907-1910 година Миро изучава изкуство в Академията за изящни изкуства в Барселона (“Ла Лонха”) в класа на пейзажиста Модесто Ургеля и при професора по декоративни изкуства и занаяти Хосе Паско Мериса. През 1912-1915 година продължава обучението си в частната академия Франческо Гали Фабра. През 1918 заедно със свои приятели основава “Групата на Курбе”, която се противопоставя на консервативните традиции на каталонското изкуство. В творбите му от 1913-1917 най-силно е влиянието на Сезан и фовистите – предметите са разположени близо един до друг и в тях се преливат ярките цветове на дъгата.

Около 1918 година за Миро започва т. нар. период на “поетичен реализъм”. Пейзажите му имат дълбока перспектива и са изпълнени методично вписани детайли. През 1920 Хуан Миро се премества в Париж и разделя времето си между Испания и Франция. Запознава се с Пабло Пикасо. През 1921-1922 създава “Ферма” – най-високото постижение от неговите “поетичен реализъм”. Платното от 132×147 сантиметра включва цялата вселена, пълна с предмети от бита, които обаче са със символично значение и правят картината отворена за множество тълкувания.

Жоан Миро се развива много бързо, като от наблюденията и имитациите на реалния живот преминава към нетрадиционните и символични реализации на въображаемите образи. Реалистични форми се заменят от абстрактни геометрични фигури. По това време, художникът често трябвало да си ляга гладен и по-късно Миро признава, че произтичащите от това халюцинации са станали негова муза и са му послужили като източник за вдъхновение.

През 1924 година Миро се среща с Андре Бретон, Пол Елоар, Луи Арагон и с други представители на сюрреалистичния група. През същата година Андре Бретон публикува „Манифест на сюрреализма“ – произведение, оказало голямо влияние върху Миро. С течение на времето картините му стават все по-абстрактни и формите им все по-ограничени. Към края на 1920 се формира речника на живописните идеограми на художника. В неговия състав знаците, обозначаващи пространството са линията на хоризонта, слънцето и звездите в горната част на картината, на вълни или греди на растенията в долната част, както и елементите, служещи за да обединят пространството като летяща птица, бягащ заек, стълба към небето и т.н. Шест години по-късно художникът експериментира с различни материали – хартия, мед и камък. Той изрязва от каталози и списания илюстрират различни илюстрации и битови предмети и създава колажи, които се използва за бъдещите си картини. През 1932-1936 по своите колажи Миро създава серия от картини. В творческите му композиции техническите детайли се превръщат в органични, меки форми, напомнящи части от тялото на животните или човешки крайници, ембриони и други.

След избухването на Гражданската война в Испания през юли 1936 Миро се връща в Париж и остава във Франция до 1940 година През периода 1940-1970 година художникът реализира мечтата си за монументалното изкуство, открито към хората. През 1947 година в Съединените щати изпълнява стенопис за хотел Хилтън в Синсинати. През 1956 се установява в Палма де Майорка, в една вила с голямо студио, построена от неговия приятел, архитекта Хосе Луис Серт. В сътрудничество със стария си приятел и майстор-керамик Артигас, извършва оформлението на двете стени на седалището на ЮНЕСКО в Париж (1956-1958). Големи керамични композиции от керамика заемат стените с височина три метра и ширина и дълбочина 15 и 7.5 метра. Доминиращият образ на червеното слънце и спокойният полумесец с ярките цветове рязко контрастират на сивата бетонна сграда. За тази работа Миро бе удостоен с Международната награда Гугенхайм, която през 1959 година президентът Айзенхауер му връчи лично.

През следващите години Миро създава серия от монументални керамични произведения, които украсяват Харвардския университет (1960-1961), Висшето учебно заведение икономика в Санкт Гален, Швейцария (1964), фонда в Сен Пол дьо Ванс, на летището в Барселона (1970), Стъкления павилион на международното изложение в Осака (1970) и други. През 1950-1970 Миро продължава да се интересува от скулптура. Той прави модели от различни подръчни материали, някои от които по-късно са отлети в бронз. Картините му от този период са ориентирани към първобитната живопис и детските рисунки и изглеждат “празни”. Работата му се характеризира с чисти цветове, големи прости форми и изключителна лаконичност, съчетана с енергията на поетичния израз.

Жоан Миро умира в Палма де Майорка на 25 декември 1983 година, оставяйки около 2000 картини, 500 скулптури, 400 керамични творби и 5000 рисунки и колажи. Той оказва огромно влияние върху следвоенното изкуство на Съединените щати. През 1975 година в Центъра за изследване на модерното изкуство в Барселона е основана Фондацията „Хуан Миро“, а през 1992 студиото на художника в Палма де Майорка се превръща в музей.

 

 

Източник

Хуан Миро

Хуан Миро и Фера (на каталонски: Joan Miro i Ferra или Хуан Миро) е каталонски художник и скулптор — сюрреалист, роден в Барселона (Испания).
Той е един от значимите представители на абстрактното и сюрреалистично направление в изкуството на 20 век. Творецът е вдъхновил значителен брой художници, в това число и създатели на комикси и анимационни филми, съдействал за възникването и развитието на важни художествени течения, появили се в Испания, Япония, Франция и САЩ. "Духовен баща" на съвременния авангард.
Хуан Миро (Joan Miro i Ferra) e роден на 20 април 1893 г. в Барселона, Испания. След успешното си обучение в художествена школа за промишлено и изящно изкуство през 1910 г., той започва работа като помощник-счетоводител. През 1912 г. получава разрешение да посещава класа на Франческо Гали в La Lonja School of Fine Arts.
През 1918 г. на Миро прави първата самостоятелна изложба в галерия Далма, Барселона.

 

През 1920 г. Миро заминава за Париж, където се запознава в Пабло Пикасо. Монпарнас, с неговите поети и писатели помагат на художника да развие уникалния си стил. Когато през 1924 г. Андре Бретон публикува „Манифест на сюрреализма“ това оказва значително влияние върху Миро. Един от основните принципи на сюрреализма, свързан с използването на образи от сънищата (dream pictures) и на въображаеми пейзажи, става източник на вдъхновение за художника. През този период, Миро участва в първата изложба на сюрреалистите. Местейки се в ново ателие на ул. „Турлак“ 22, негови съседи стават Макс Еснст, Ханс Арп и вероятно Пор Елюар. Дягилев поръчва на Миро и Ернст да нарисуват костюмите на балета „Ромео и Жулиета“, постановка на руския балет.
Първият колаж „Испанска танцьорка“ е направен от него през 1928 г. През 30-те години Миро живее между Париж и Барселона. Тогава той създава поредица Живопис по колажи, рисува серия „диви“ картини и пастели, с които протестира срущу настъпващия фашизъм.
През 1941 г. художникът прави първата голяма ретроспектива в Музея на модерното изкуство, Ню Йорк.
Миро участва в международната изложба „Сюрреализмът през 1947“ в галерия Маг в Париж, организирана от Андре Бретон и Марсел Дюшан.

 

В зрелите си години стилът му се разпъва между чудноватите и поетични импулси и жестокостта на модерния живот. В свои интервюта от 30-те години Миро изразява презрението си към конвенционалните методи на рисуване, както и своето желание да ги „убие“ за благото на съвременните средства на изразяване. Без да е официален член на сюрреалистичното движение, Хуан Миро има свободата да експериментира с всички артистични стилове без да прави компромиси с позициите си. Преследва свои собствени интереси в артистичния свят, не робува на различни художествени течения и запазва своята автономия, която му позволява да твори в разнообразни сфери. Създава предимно литографии както и многочислени пана, стенописи, скулптури, керамика, витражи, а в последните си години прокарва и радикални идеи за четириизмерни изображения.


Едни от известните му по-късни творби са: два стенописа на сградата на Юнеско в Париж /1958/. Проектът получава наградата Гугунхайм.; Монументалните бронзови скулптури Слънчева птица и Лунна птица. 1966 г.; Керамичната стена на музея Гугенхаймв Ню Йорк 1967 г.; Монументалната скулптура Жена с птица в парка „Хуан Миро“ в Барселона1982 г.

 

От комерсиална гледна точка, Хуан Миро е един от най-продаваните съвременни художници. Неговите абстрактни композиции привличат декораторите и често се използват за украса на банкови офиси и богаташки вили по Лазурния бряг.


През 1976 г. в Барселона е открита фондация „Хуан Миро“, която се превръща в център за изучаване на съвременното изкуство. Художникът умира в Палма де Майорка на 25 декември 1983 г.
Много от творбите му са изложени във „Фондация Хуан Миро“ в Барселона. Стойността на всяка от тях варира от 250 000 до 8 милиона щатски долара.

Източник

Ерик Сати

 

 

 

Ерик Сати е живял честно, отдал се е докрай и е оставил неочакваните от никого скъпоценни плодове на изкуството си, с които винаги да изумява и удивлява. През цялото си съществувание е скромен, на ръба на бедността. Свири по нощните локали на Париж, като този на Монмартр "Черната котка" само за да има достъп до роял, на който да излее напиращите в главата си звуци. Несретен, чудноват, озадачаващ в живота, такъв е Сати и в изкуството си - дори повече - налудничав, ексцентрик, странен, изумителен, "единствен по рода си", възхитителен, маниакален, блестящ - всичко това, но и още нещо. Колкото по-беден е бил в живота, толкова по-скъпоценни са произведенията му. Подарил ни е своите плодове, в които ние откриваме една нова идея за красивото и космичното.

Доскоро името на Ерик Сати бе почти напълно неизвестно в България, може би единствено с изключение на тесните специалисти, няколко меломани. Преди 5-6 години у нас се получиха записи на френския пианист Паскал Роже. Едва сега, през 2000-та година се намери една отлична българска пианистка - Емилия Михайлова, която се нае да изпълни за първи път на българска сцена интегрално всички клавирни произведения на композитора. В два дълги концерта тя съумя с изключително мъжество и без излишна патетика да изсвири тази така трудна не само от пианистична гледна точка, но и от интерпретаторско гледище музика, поради липса на всякаква традиция, а и поради спецификата на музикалния текст на Сати.

Михайлова открива творчеството на Ерик Сати покрай задълбочения си интерес към френската музика и заниманията при изучаването на музиката на Клод Дебюси, с когото се знае, че Сати поддържал тясна връзка. Най характерното в музицирането на Емилия Михайлова е мекотата на звукоизвличането, фината интерпретаторска мисъл, която не изпада нито в гротескови, нито в сантиментално-меланхолни уклони. Ерик Сати на Михайлова се отличава с лекота, изящен, почти ефирен звук, който на места достига кристална прозирност ("Гимнопедии", "Синът на звездите"), където постига състоянието на странно блаженство и просветлена тъга. В по-динамичните и бързи творби от хумористичния период съумява да предаде специфичната атмосфера на карнавалност, ирония и фин аромат на театрална предвзетост и сценична напудреност ("Три изтънчени валса за едно преситено конте"). Фразата е ту лека и отчетлива, ту по-емоционална и дръзка. Емилия Михайлова притежава изключителен усет за акустичен нюанс и емоционален акцент. Домогва се виртуозно до специфичния за композитора "капещ пианистичен звук" и придава на трактовката си мекота и пленителна плавност. Можем само да благодарим на изтъкнатата ни музикантка за отличния вкус, почти откривателската страст, смелостта да популяризира тази извънредно красива и елитарна музика и да представи на уморената от еднообразен репертоар българска аудитория нови и непознати стойностни произведения, всичко това заслужава своята отлична оценка.

Естетическите и музикалните идеи на Ерик Сати оказват особено силно влияние на творците от началото на ХХ век - Дебюси, Френската шесторка: Пуленк, Мийо, Онегер, Орик, Дюрей, Тайфер, както и върху Аркьойската школа. Дори върху такива могъщи индивидуалисти като Стравински и неповторимия Равел, когото той не рядко дружелюбно пародира, заради декадентските му увлечения (напр. "Три изтънчени валса за едно преситено конте" с три части Неговият ръст, Неговият бинокъл, Неговите крака от 1914 г.). Упражнява въздействие и върху американската музика в лицето на Копланд, Томсън, Кейдж. Много от пиесите му за пиано са оркестрирани от негови приятели, а и по-късно, с което и начева славата му.

В очите на съвременниците си Сати е ексцентрик, проявяващ ексхибиционизъм и мегаломания. Но историята вижда в личността му екстравагантния родоначалник на европейския неокласицизъм, който е развит в творчеството на индивидуалисти като Прокофиев, Стравински, Хиндемит и ранния Шостакович. За Сати връщането към предкласиката и класическите образци на Палестрина, Скарлати, Й. С. Бах, Перголези, Моцарт и техните жанрови конструкции е желание за откриване на изгубената в течение на времето чистота и простота на изкуството, на естествената му хубост и сваляне на зле изрисуваната и избеляла куха маска на престореното, напудрено псевдотворчество. Но това не е просто стихиен бунт, а осъществяване на връзка с древността и с нейното по-ясно, по-чисто усещане за красотата.

Мистичният период на Ерик Сати 1887-1906 г. е свързан с интереса му към средновековието и неговата музика, с творбите на френските предкласици. По това време той напуска франкмасонската ложа на Пеладан и основава своя: Egh’se metropolitaine d’art de Jesus Conducteur. В произведенията му има духовна аскеза и строгост - "Сарабанди", "Прелюд към героичните небесни двери", "Паскалия", "Камбанен звън на розата и кръста". От този период датира и първият му голям шедьовър "Гимнопедии" 1888 г. Странното заглавие е заемка от старогръцките мистерии в чест на Аполон, празнувани в Спарта. Гимнопедията е чест от гимнодията бавен, архаичен танц с ритуално значение с песен на голи девойки. Музиката на "Гимнопедиите" е извънредно мелодична, плавна и изящна, музика на вглъбението, самотата, на неизразима дълбока красота в цвят на старинно злато. Творбата е емблематична за периода. Своеобразно естетическо обобщение за Сати, "Гимнопедии" е изкуство на съзерцанието, вливане на усамотения Аз в безкрайността, в топлото присвоено и уютно безгранично пространство на духа.

Затова и звукът е сякаш непрекъснат, постоянен континуум. Чрез пет насложени възходящи квинти Сати в "Синът на звездите" постига широта и вътрешно дълбинно градиране на звука, усещане за светлинна пронизаност, за мрежа от лъчи, една опалова, умъглена, сънно-медитативна атмосфера. Ето защо той не поставя тактови черти в другия си шедьовър от периода "Гносиени", за да реализира на практика непрекъснатия, плавен, обемащ пространството звук-ритъм на душата. "Гносиени" е отново стара гръцка заемка, своеобразен авторски неологизъм. "Гносиени" - преживяването на бога в съзнанието, улавянето на душевното движение в съзнанието, и постигане на познание, чрез просветление по двустранния път на човека към Бога и на Бог към човека. Защото мистичното е проекция, прозрение за отвъд-реалността, за връзките й с тукашността. Тук звукът е отмерен, линеарен, милващ, нежен, прозирен. Вътрешната полисемантичност на музиката е постигната в един лапидарен стил. Пестеливостта на изрази, икономията на средства, открива поле за сложно поливалентно нюансиране на преживяването и сугестията, улавяне на безшумния, бавен танц на вътрешното движение, на онова генетично вътретечащо неспирно пеене. Затова композициите от мистичния период сякаш започват и завършват в тишината, изплуват и потъват в нея. Мелодията не е контрадикторна на беззвучието, между звук и мълчание няма противоречие, а напротив преливат, връщат се един към друг и така в сиянието си тишината се осмисля в звука и обратното.

Именно от тези две произведения започва така характерното и често пъти обговаряно предимство на мелодията и полифонията, което дава Сати за сметка на хармонията, черта, която с течение на времето неизменно ще се засилва. Възвръщането към мелодията е връщане към мистичната, необяснима, същност на битието. За това приятелят и знаменит писател Жан Кокто пише: "Тя (простотата) влече след себе си мелодията. Връщането към рисунъка води неизбежно до връщане към мелодията."

Вторият ПЕРИОД (1913-1915) е белязан с експерименталност. Творбите са динамични, изпълнени с иронични, гротескови и закачливи елементи. Често взаимстват познати мотиви от композитори като Бизе, Гуно, Равел, Дебюси и ги пародират, ту по-незлобливо, ту по-остро. Чрез "налудничавите", парадоксални, причудливи и предизвикателни наименования на пиесите си Сати не само пародира обяснителността на програмните творби, но и цели да стресне, да шокира, за да събуди спящото в познати и изтъкнати русла съзнание на публиката и така да я подготви за непредубедено, естествено и чисто възприемане на музиката като свободно и абсолютно изкуство. Ексцентричността им буди недоумение или смях, което освобождава напрежението.

От 1916 до 1921 год. е третият период в творчеството на Ерик Сати - СЮРРЕАЛИСТИЧНИЯТ. Той е обявен за единствения композитор сюрреалист и дадаист в историята на музиката, въпреки цялата условност на тези определения. През 1916 г. никому неизвестният Сати се запознава с поета и драматурга Жан Както и по негова молба решава да напише балет. Това е знаменитият "ПАРАД". За него Пикасо рисува декорите и костюмите, а трупата е на Дягилев - всички до един в "Парад" емблематични фигури на модерността и всеки от тях цяло течение в изкуството. Премиерата е едновременно скандал и огромен триумф. За една нощ Сати става прочут, обявен е за луд, безсрамен, фантастичен. "Парад" е творба на ръба на всевъзможни жанрове - музика, театър, танц, пантомима, цирк. В неговата музика не липсват джазелементи, екзотични танци, мюзикхолна шумотевица, блус, градски фанфари, панаирно многолюдие и циркова атмосфера, черни ритми. Сати е може би първият в света композитор, който използва художествено натуралните шумове на сирена, мотор на самолет, пишеща машина, кречетало.

Трудно е обаче да се определи къде започва и къде завършва влиянието на сюрреализма върху Сати, а и кой на кого и колко влияние е оказал.Засичането на художествените търсения и поетите-новатори обаче е факт, който не е съвсем неочакван. На повърхността е желанието за бунт срещу традицията и опошляването на изкуството, търсене на нови изразни средства. Интересът към хипнотичното, подсъзнателното и свръхсемно време, диренето на вътрешна реалност и вътрешния човек. Сюрреалността. Сати и поетите искат да съблекат лицемерната обвивка на реалността, т.е ординерното сцепление на образите, обектите и да видят неизменното, дълбокото, пулсиращата същност на безплътната душа. Индивидуалността на Ерик Сати обаче е твърде силна, за да остане в подчинена връзка.

В края на живота си ексцентричният композитор сваля маската на експерименталното, панаирното и ироничното, за да открие дълбоката хицея на екзистенцията си. През 1918 г. той излива душата си в симфоничната драма "Сократ" по Платоновите диалози. Завръща се към гръцката древност, към античната зора на цивилизацията, за да пие от извора красота и свобода.

 

 

Източник