Франкфуртската школа

Франкфуртската школа – философска школа, посветена на развиването на диалектична критическа теория. Групата е сформирана в Института за социални науки на Университет „Гьоте“ въе Франкфурт на Майн (когато Макс Хоркхаймер става директор – 1930 г.). Името „Франкфуртска школа“ е неформално обозначение за мислителите, свързани с Института за социални науки или повлияни от него. Нито една институция не го използва като официално свое название, и главните представители на школата не използват този израз като свое име. Теоретиците на това течение са Хоркхаймер, Адорно, Бенямин, Маркузе, Льовентал, Полок, Фром и др.

Теодор Адорно (1903-1969) – основен труд „Негативната диалектика”. Иска философкса система против всички философски системи – отнология на онова, което не трябва да бъде, тя е метафизика на културите. Основни тези в концепцията му:

1. митът е първият акт на рационално мислене. Историята намира своето начало в мита. Той е инструмент на властта и идеологически феномен. Предпоставка за мита е отделянето на човека от природата;

2. просвещението – прекалено силно се изразява вярата в разума, започва рационализмът, технологията и алиенацията. Разумът унищожава ирационалното, но тогава унищожава и него;

3. култутрата – цивилизована рационалност, която се изразява в подтискане на природата в самия човек и на другия човек. Така човек, подтискайки природата си, става агресивен (агресия навътре – морално самоусъвършенстване). Следователно културата е хилядолетна разгърната система от ритуали за принасяне в жертва на природното в човека и около човека (Хитлер – унищшожаване на кучета). Хитлер идва естествено, той е необходим. След Втората световна война културата става изцяло идеология, благодарение на това отделяне от природата. Културата е манипулация – тя е шаблон, стандарт, културна индустрия и цели да контролира и угнетява хората. Според него в историята няма прогрес, а културата ни убеждава по всякакъв начин, че няма изход.

Комформизъм – подчинение, несъпротивление, желанието да се харесват на управляващите.

Херберт Маркузе (1898-1979) е германски философ и социолог, член на Франкфуртската школа. Най-известните му трудове са „Ерос и цивилизация” и „Едноизмерният човек”. Прилага психоаназлиата в социалната действителност и социализира понятията на Фройд. Принцип на удоволствието – игра, развлечение; въображение, фантазии; няма време и морал; Принцип на реалността – има труд; наука технология; има време, пространство, морал. Там, където има удоволствие, няма морал. Той формулира цивилизацията като подтискане на човешките нагони и инстинкти. Той казва, че това е система на отказа или репресията, цивилизацията е репресия, нещастие. Най-характерно е чувството за вина от стремежа за подтискането на забранените желания.

Ерих Фром (1900-1980) – психоаналитик с огромна практика. Името му се свързва с Франкфуртската школа на критичните мислители. Говори за два типа битие – да имам, да притежавам и да съм. Примитивният човек е безогледен хедонист (хедонизъм – представата, че щастието се дължи на удоволствията). Идеалът е да съм. Въвежда понятието „социален характер" – означава наличието не само на индивидуални характери, а и на обществени характери. Фром характеризира социалният характер като: "...съществено ядро на структурата на характера на мнозинството от групата, формирал се в резултат на общите за тази група основни дейности и начин на живот. Социалният характер интернализира външните потребности, ориентирайки хората към задачите, изисквани от социоикономическата система.

Източник