В далечната 1947 г, в парижкия
театър "Атене" Луи Жуве поставя за
първи път пиесата на Ж.Жьоне "Слугините".
Изминали са три години от рождената дата
на първата пиеса и роман на Жьоне "Строг
надзор" и "Света Богородица на цветята".
Току-що са излезли от печат романите му
"Реквием" и "Убиецът от Брест".
Светът на Жьоне се взривява от
бруталното, съществува единствено в
документалната по форма на описание
жестокост. Оттам ни посрещат болезнени
същества, белязани с целувката на
похотта, самотата, отричаната,
непроникнала любов. Героите,
персонажите на Жьоне мазохистично се
вживяват, пристрастяват към
благоволението на другото тяло - то да
прояви отношение. Като че ли унижението
е последната инстанция, възможна
формула на живот. В унижението
персонажите се чувстват добре,
функционират нормално, макар че се
опитват да прикрият истината за себе си.
Любовта не се назовава, тя се вика в
смъртта, постига се в унищожаването на
носителя й.
"Слугините" е премиерното
заглавие от репертоара на ДТ "Стоян
Бъчваров"- Варна. Излизайки от
контекста на думата премиера,
спектакълът е премиера за неговите
създатели, те осъществяват своя
професионален дебют на тази сцена в
няколко области: режисура - Младен
Алексиев, сценография - Маноела Андонова,
костюми - Светла Станева, музика - Делян
Апостолов, в ролята на Соланж - Надежда
Панайотова (IV курс актьорско
майсторство за драматичен театър НАТФИЗ
"Кр.Сарафов"). "Слугините" е спектакъл
с амбициозна задача: да изследва
мотивите за промяна в екзистенциалната
идентичност, мотивите в непреодолимата
страст да бъдеш друг - НЕ АЗ. В отговора
на кошмарното бягство от себе си
възниква отказа от оценностяването на
собствената природа, отказ от обичта към
себе си. Слугините обслужват
господарката си Мадам с характерната
стъпка на поверения им от нея статус: да
се движат на границата между
крайностите любов-омраза. Тази "любов"
към покровителката сублимира
отношението им към самите себе си, тя е
ирационална и неестествена на пръв
поглед. В ситуацията на Жьоне привидната
отвореност на техния жест -
себеунищожението е единственият
възможен изход, тъй като Клер и Соланж
априори очакват смъртта, те я
ритуализират, повтарят приближаването
си към нея от свое име, макар и в кожата
на Мадам. В нейно отсъствие искат да
бъдат Мадам, но опитът им остава
недовършен. Театралната плът на
слугините е намерила еквивалент във
взаимното уподобяване. Соланж е копие на
Клер в жестоката привързаност към Мадам
и в пълното неприемане на себе си от
позицията на обслужваща я. Клер (Милена
Кънева) е крайна в остротата си, в
желанието си да погуби изплъзващото й се
тяло, докато Соланж се лута между две
зависимости: от Клер, зависимост от
Мадам. Драматургическият текст предлага
и обратното разположение на
емоционалните полюси, в търсене на
отговора - коя от тях иска да се освободи
от магнетичния чар да си господ (ар), от
чара да си играеш с другите. Спектакълът
не достига до отчетливо сценическо
изясняване на различията в
характеристиките на Клер и Соланж. В
театралната им интерпретация липсва
многопластовото изразяване на
съществените за всяка една от тях черти.
Това обстоятелство отнема част от
необходимите детайли на актьорска игра.
От друга страна, персонажът на Мадам (Мария
Гинкова) се откроява с хладната си,
неафиширана тревожност. Мадам се храни,
диша от въздуха на своите подчинени. Тя е
силна, когато е в плен на илюзията си за
Господинът. Неговият физически затвор
затваря, ограничава сетивата й, защото
Мадам предварително ги е заложила в
полза, употреба на Господинът. Тя общува
скептично, без ексцес с обкръжението си.
Тя провокира Клер и Соланж с типичното
за родителите пренебрежение към
възможностите на беззащитното, малко,
търсещо подкрепа дете. Мадам знае, че
тези пораснали деца няма никога да я
напуснат. В посока на съвместните
режисьорски и актьорски търсения е
постигнат интересен душевен свят.
Вътрешният живот на Мадам е като
обтегната струна, всеки момент кордата
би се скъсала. Същевременно
интонационно нейното напрежение е
обиграно. Мадам не допуска слугините в
споделянето на бързо настъпващия й
душевен хаос. През потока на думи между
Клер-Мадам, Соланж-Мадам, Мадам остава
непозната за слугините. Лицето й, очите й
са скрити под периферията на изящната й
шапка. Мадам запазва стерилната си линия
на поведение, с едва доловими
издайнически знаци на вътрешно безсилие
тя се отказва от миналото си - подарява
го на Соланж и Клер. Светът на слугините
обитава леглото на Мадам, нейните рокли,
но техният истински свят е в кухнята, там
сребристият блясък на приборите за
храна, ритмичното отброяване на времето,
старателно подготвеният стол за
инквизицията в играта на слуга и
господар между Клер и Соланж, всичко
издава подготовката, планът за
себеунищожаващото се тяло. Те ще бъдат
свободни, когато умъртвят зависимостта
си. Поради липса на воля, те избират друг
изход - зависимостта се фантазира от аз-а,
ако той изчезне, тя ще бъде елиминирана,
следователно в това се крие спасението
им. Върху въртящия се кръг, е разположен
кухненският шкаф, който след един
магически цикъл (на ритуалното
навлизане в ролята на Мадам) се превръща
в нейния гардероб. Леглото на Мадам е в
близост до публиката. Тя е избрана за
воайор на чувствата на Клер и Соланж. В
пространството на леглото всички са
нежни дори когато са жестоки, в
пространството на кухнята - гардероб те
са патетични в сериозността си. На
финала слугините предлагат още един
ритуал - единствен по рода си - телата им
за последен път са заедно във валаса на
смъртта (музика - Шостакович/) - след
окончателния акорд животът няма да се
състои. В акта на усмъртяването, героите
на Жьоне намират утеха в мъртвото тяло,
то не се вълнува, не задава въпроси, не
изпитва чувства. То е цялост. В смъртта
се създава подписаното с кръв любовно
признание. В този театрален казус
слугините са се разделили с идеята за
съсипващото желание да се освободят от
маската на демоничното, партитура,
зададена в текстовете на Жьоне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар