Арменска литература

Счита се че писмената арменска литература е започнала около 406 г. сл.Хр. с изобретяването на арменската азбука от Месроп Мащоц. Скоро след създаването на азбуката Месроп и неговите ученици започнали да превеждат Библията, и след това други важни за онова време творби . Скоро след това първите арменски писатели-историци написват свои оригинални творби. В тези първи години на 5 век били създадени някои апокрифни творби като "История на Армения", за която се смята че е написана от Агатангелос. В този ранен период на арменската литература се създават и много оригинални творби. Езник Кохбаци пише своята книга „Опровержение на ересите”, а Корюн "История на живота на Св. Мащоц и началото на арменската литература”.

"Давид от Сасун", известен като Сасунци Давит, е името на арменския епос. За повече от хиляда години легендата за Давид преминавала от поколение на поколение благодарение на арменската устна традиция, затова е трудно да се класифицира като древна или средновековна. Историята е записана за пръв път през 1873 г. от архиепископ Карекин Сървандздианц, който записал дума по дума приказката, както му била разказана от селянина-разказвач на приказки на име Грбо, от Муш. През следващите години били записани други версии на приказката от различни региони на Армения, и в началото на Съветската епоха в Армения, историите били събрани в една „единна версия” - свързан разказ от десетки изолирани епизоди, фрагменти, и почти цели, но различаващи се версии на легендата. Една от най-известните интерпретации на историята е едноименната поема на Ованес Туманян, написана през 1902 г. Тя обхваща само историята за Давид, която е само една от 4-те части на историята, въпреки че е централната тема. Всеки клон на историята е наречен на героя, чиято история разказва: Санасар и Балтазар, Стария Мхер, Сасунци Давид, и Мхер Младши. Въпреки християнският привкус на епоса, многобройни фантастични същества, добро и зло, влияят на действието.

Средновековният период се разкрива с известна стерилност. Най-важният автор през осми век е Йоан Одзнеци наречен „Философ”. Неговите по-значими трудове са "Беседа срещу павликяните”, „Църковна беседа”, и сборник с канони на съборите и на отците преди него. По същото време се появяват и преводи на трудове на някои свещеници, по-специално на Св. Григор от Ниса и Кирил Александрийски, от перото на Стефан—епископ на Сюник. Два века по-късно се появява „История на Армения” от католикос (патриарх) Ованес Драсханакертци, обхващаща периода от създаването на нацията до 925 г. сл.Хр. Григор Нарекаци е арменският Пиндар под чието перо излизат елегии, оди, хвалебствия и проповеди; също заслужава да бъде споменат и писателя Григор Магистрос, известен с това, че въвежда епистоларния жанр в арменската литература.

Съвременният период на арменската литература може да бъде определен от възраждането през 12 век. Католикосът Нерсес Шнорали е най-талантливият автор в началото на този период. Освен поетичните му творби, като «Елегия за превземането на Едесса», той има и творби в проза включително „Пасторално Писмо”, „Църковна беседа”, и неговите „Писма”. Следва също да се спомене "Църковна беседа" на Нерсес Ламбронаци, архиепископ на Тарсус, представена по време на събора в Хромкла през 1179 г., която е в анти-монофизитен тон. Тринайсети век дава поле за изява на Вардан Велики, чийто таланти на поет, и теолог и чиято „Универсална история” е обширна като се има предвид областите, които обхваща. Григор Татеваци, в следващия век, създава своята „Книга с въпроси”, която е остра полемика срещу католиците.

През шестнайсети век арменците в Европа създават печатници във Венеция и Рим, и през следващия век (седемнадесети) в Лемберг, Милано, Париж и в други градове. Старите трудове били публикувани повторно, публикували се и нови. Мъхитаристите във Венеция били лидери в това движение; но техните публикации, макар и многобройни, често били безкритични. Техните братя, мъхитаристите във Виена, били също толкова активни в работата си. Русия, Константинопол и Ечмиадзин са други центрове на арменските литературни усилия. След това арменците развиват традицията на трубадурите. Трубадурът, наричан աշուղ (ашуг) на арменски, ходел от село в село, и от град на град, и рецитирал своята литература на хората. По-успешните, като Саят-Нова, участвали в състезания в дворовете на грузинските царе или на арменските мелици. Те често разказвали за чувствата си към жените като използвали народния език, който бил украсен с чуждо влияние, вместо класическия арменски език, който не се използвал извън църквите и училищата.

Сред най-бележитите писатели на 19 и началото на 20 век са Сиаманто, Акоп Баронян, Вахан Текеян, Левон Шант, Крикор Зохраб, Аветис Ахаронян, Гарегин Нждех, Атрпет, Гостан Зарян и Нигол Агпалян.

Деветнайсети век се развива голямо литературно движение, целящо да издигне съвременната арменска литература. Този период от време, през който арменската култура разцъфтява е познат като период на Възраждане. Възрожденските автори от Константинопол и Тифлис, почти идентични на романтиците в Европа, искали да насърчат арменският национализъм. Повечето от тях приели новосъздадените източен и западен вариант на арменският език в зависимост от публиката, към която се стремели, и ги предпочитали пред класическия арменски език (грабар).

Истинският създател на арменската литература е Хачатур Абовян (1804-1848 г.). Абовян е първият автор, който изоставя класическия арменски език и приема съвременния за своите трудове, като така насърчава разпространението му. Най-известният труд на Абовян “Раните на Армения", се връща на темата за страданието на арменския народ под чуждо владичество. Абовян посвещава своя живот на писането и запознаването на света с Армения и арменския народ. Поемата на Микаел Налбандян "Песента на италианското момиче" става вдъхновение за арменския национален химн – "Нашата родина". Раффи (Акоп Мелик-Акопян) е големият романтик на арменската литература. В трудовете си, той съживява величието на историческото минало на Армения. В романът « Искри», героите му се борят за освобождаването на народа. Темата за потисничеството и чуждото владичество се вижда и в трудовете му "Джелаледин" и "Лудият".

Възрожденческият период приключва през 1885-1890 г., когато арменският народ преминава през бурни времена. Забележителни събития са Берлинският договор през 1878 г., независимостта на балканските народи като България, и разбира се кланетата в Хамидян от 1895-1896 г.

Някои специалисти твърдят че арменското движение на писателите-реалисти се появява, когато вестник Аревелк (Изток) е основан (1884 г.). Писатели като Арпиар Арпиарян, Левон Пашалян, Крикор Зохраб, Мелкон Гурджян, Дикран Гамсарян, и други включени в списването на споменатия вестник. Другият важен вестник по това време е Хайреник (Татковина), който става много популистки, и окуражава критицизма, и др.

След 1885 г., арменските автори били заинтересовани да изобразят една реалистична картина на живота, наред с всичките му голоти. При все това, има автори които запазват някои романтични влияния, въпреки че повечето не го правят.

Литературната традиция на Хачатур Абовян, Микаел Налбандян и Раффи е продължена въпреки че Армения минава под комунистическа власт. Това съживяване на традициите било осъществено от писатели и поети като Ованес Туманян, Йегише Чаренц и други. В края на 20 век, по времето на Брежнев, се появява ново поколение арменски писатели. Тъй като арменската история от края на 20 век и геноцида се дискутират нашироко, се появяват писатели като Паруйр Севак, Геворк Емин, Силва Капутикян и Ованес Шираз, с които започва нова епоха в арменската литература.

 

 

Източник