МАРИЯ СКЛОДОВСКА-КЮРИ (7.XI.1867 - 4.VII.1943)

Родена на 7 ноември 1867 г. във Варшава. Завършва Варшавската гимназия със златен медал през 1884 г., работи известно време като гувернантка в богати буржоазни семейства. През 1891-1894 г. следва във Факултета по естествознание в Парижкия университет и го завър­шва с две дипломи - по физика и по математика. През 1895 г. се омъжва за френския физик Пиер Кюри и от същата година започва да работи в неговата лаборатория във Висшето училище по физика и химия (Париж). През 1900-1906 г. е преподавател в Екол Нормала в Севър. През 1903 г. защитава в Парижкия университет докторска дисертация на тема "Изследване на радиоактивни вещества". От 1906 год. е професор в Парижкия университет и завежда катедрата, ръководена преди това от Пиер Кюри, от 1914 г. е същевременно директор на Радиевия институт.

Научните й работи са в областта на радиоактивността и нейното приложение. От 1897 г. започва да изследва лъчението, открито през 1896 г. от френския физик Антоан Анри Бекерел, и през същата година стига до извода, че излъчването на урановите соли е свойство на самите уранови атоми. През следващата, 1898 г. Мария Склодовска-Кюри независимо от Г. Шмит доказва наличието на радиоактивност в торий ( Thorium , Th ), като отбелязва, че радиоактивността на някои минерали съдържащи уран ( Uranium , U ) и торий ( Th ), е много по-висока, отколкото би могла да се очаква. Тя допуска, че тези минерали (настуран, халколит и аутонит) съдържат нов силно радиоактивен елемент, различен от уран ( U ) и торий ( Th ). Този хипотетичен елемент тя търси заедно с Пиер Кюри в настурановата руда. В резултат на съвместната им напрегната и търпелива работа по повишаване концентрацията на активното вещество чрез преработката на големи количества настуран те откриват през юли 1898 г. един от тези елементи - полоний ( Polonium , Po ), а през декември на същата година втори елемент – радий ( Radium , Ra ).

През 1902 г. Мария Склодовска-Кюри получава няколко дециграма чиста радиева сол, а през 1910 г. заедно с френския химик Андре Дьобиерн - метален радий ( Ra ). Тя определя атомното тегло на радий ( Ra ) и мястото му в периодичната таблица на химичните елементи. През 1903 г. за изследванията си върху радиоактивността съпрузите Кюри (заедно с Антоан Анри Бекерел) са удостоени с Нобелова награда по физика, а през 1911 г. на Мария Склодовска-Кюри е присъдена Нобелова награда по химия за получаването на метален радий ( Ra ). Съпрузите Кюри се отказват от материалното възнаграждение за откриване на радий (Ra) и не го патентоват, макар че нямат дори малка физическа лаборатория и необходими условия за научна работа (своето знаменито откритие те правят в сградата на стар склад).

Мария Склодовска-Кюри изследва радиоактивността на много елементи, изучава техните свойства, разработва основните принципи на количествените методи на радиоактивните измервания, изучава насочената радиоактивност, открива влиянието на радиоактивното лъчение върху живата клетка, първа използва радиоактивността (радиевата еманация) в медицината, въвежда термина "радиоактивност" и т.н. През годините на Първата световна война (1914 - 1918 г.) организира около 220 подвижни и стационарни рентгенови апаратури за рентгено- и радиологично обслужване във френските болници. Забележителните открития, направени от Мария Склодовска-Кюри и Пиер Кюри, откриват нова ера - ерата на използване на атомната енергия. Член на много академии на науките и научни дружества. Умира на 4 юли 1943 г. от левкемия.

 

 

 

Източник

Откъде идват имената на химичните елементи?

Водород - от латинското наименование "раждам", тъй като при взаимодействие с кислород се образува вода.
Въглерод - от латинското наименование на въглена.
Азот - не поддържа дишането (от гръцки) и образува селитра (от латински).
Кислород - на латински означава "раждам киселини".
Натрий - от староеврейски език - природна среда, натрон.
Алуминий - идва от латинското наименование на стипца - алумен.
Фосфор - от гръцкото "носещ светлина" поради способността му да свети при бавно окисляване.
Хлор - от гръцкото "хлорос", т. е. жълто-зелен.
Калций - от калкс - латинското наименование на варта.
Хром - носи името си от гръцкото наименование на цвят.
Кобалт - от немското наименование на злия дух Кобалт.
Мед - от латинското наименование на о. Кипър, който е богат на Мед.
Бром - от гръцкото "зловоние", защото е газ с остра и задушлива миризма.
Йод - от гръцкото наименование "виолетов", какъвто цвят са парите му.

Source

За среброто

Латинско наименование Argentum. Химически знак - Ag.
Древните асирийци го наричат метал на Луната заради светлия му блясък.
Санскритската дума аргата означава светъл, ясен, бял. Името на Аржентина произлиза от аргентум, защото тя разполага с огромни запаси от сребро.
От 1g сребро може да се изтегли нишка дълга 2 km.  
 

Източник

"Това не е лула" на МАГРИТ

"Лицето на войната" на Салвадор Дали

"Slave Market with the Disappearing Bust of Voltaire" на Салвадор Дали

"Българско дете яде плъх" на Салвадор Дали

The History of Punk Rock

Check it out here.

"Пирът на Балтазар" - Рембранд ван Рейн

Арменска литература

Счита се че писмената арменска литература е започнала около 406 г. сл.Хр. с изобретяването на арменската азбука от Месроп Мащоц. Скоро след създаването на азбуката Месроп и неговите ученици започнали да превеждат Библията, и след това други важни за онова време творби . Скоро след това първите арменски писатели-историци написват свои оригинални творби. В тези първи години на 5 век били създадени някои апокрифни творби като "История на Армения", за която се смята че е написана от Агатангелос. В този ранен период на арменската литература се създават и много оригинални творби. Езник Кохбаци пише своята книга „Опровержение на ересите”, а Корюн "История на живота на Св. Мащоц и началото на арменската литература”.

"Давид от Сасун", известен като Сасунци Давит, е името на арменския епос. За повече от хиляда години легендата за Давид преминавала от поколение на поколение благодарение на арменската устна традиция, затова е трудно да се класифицира като древна или средновековна. Историята е записана за пръв път през 1873 г. от архиепископ Карекин Сървандздианц, който записал дума по дума приказката, както му била разказана от селянина-разказвач на приказки на име Грбо, от Муш. През следващите години били записани други версии на приказката от различни региони на Армения, и в началото на Съветската епоха в Армения, историите били събрани в една „единна версия” - свързан разказ от десетки изолирани епизоди, фрагменти, и почти цели, но различаващи се версии на легендата. Една от най-известните интерпретации на историята е едноименната поема на Ованес Туманян, написана през 1902 г. Тя обхваща само историята за Давид, която е само една от 4-те части на историята, въпреки че е централната тема. Всеки клон на историята е наречен на героя, чиято история разказва: Санасар и Балтазар, Стария Мхер, Сасунци Давид, и Мхер Младши. Въпреки християнският привкус на епоса, многобройни фантастични същества, добро и зло, влияят на действието.

Средновековният период се разкрива с известна стерилност. Най-важният автор през осми век е Йоан Одзнеци наречен „Философ”. Неговите по-значими трудове са "Беседа срещу павликяните”, „Църковна беседа”, и сборник с канони на съборите и на отците преди него. По същото време се появяват и преводи на трудове на някои свещеници, по-специално на Св. Григор от Ниса и Кирил Александрийски, от перото на Стефан—епископ на Сюник. Два века по-късно се появява „История на Армения” от католикос (патриарх) Ованес Драсханакертци, обхващаща периода от създаването на нацията до 925 г. сл.Хр. Григор Нарекаци е арменският Пиндар под чието перо излизат елегии, оди, хвалебствия и проповеди; също заслужава да бъде споменат и писателя Григор Магистрос, известен с това, че въвежда епистоларния жанр в арменската литература.

Съвременният период на арменската литература може да бъде определен от възраждането през 12 век. Католикосът Нерсес Шнорали е най-талантливият автор в началото на този период. Освен поетичните му творби, като «Елегия за превземането на Едесса», той има и творби в проза включително „Пасторално Писмо”, „Църковна беседа”, и неговите „Писма”. Следва също да се спомене "Църковна беседа" на Нерсес Ламбронаци, архиепископ на Тарсус, представена по време на събора в Хромкла през 1179 г., която е в анти-монофизитен тон. Тринайсети век дава поле за изява на Вардан Велики, чийто таланти на поет, и теолог и чиято „Универсална история” е обширна като се има предвид областите, които обхваща. Григор Татеваци, в следващия век, създава своята „Книга с въпроси”, която е остра полемика срещу католиците.

През шестнайсети век арменците в Европа създават печатници във Венеция и Рим, и през следващия век (седемнадесети) в Лемберг, Милано, Париж и в други градове. Старите трудове били публикувани повторно, публикували се и нови. Мъхитаристите във Венеция били лидери в това движение; но техните публикации, макар и многобройни, често били безкритични. Техните братя, мъхитаристите във Виена, били също толкова активни в работата си. Русия, Константинопол и Ечмиадзин са други центрове на арменските литературни усилия. След това арменците развиват традицията на трубадурите. Трубадурът, наричан աշուղ (ашуг) на арменски, ходел от село в село, и от град на град, и рецитирал своята литература на хората. По-успешните, като Саят-Нова, участвали в състезания в дворовете на грузинските царе или на арменските мелици. Те често разказвали за чувствата си към жените като използвали народния език, който бил украсен с чуждо влияние, вместо класическия арменски език, който не се използвал извън църквите и училищата.

Сред най-бележитите писатели на 19 и началото на 20 век са Сиаманто, Акоп Баронян, Вахан Текеян, Левон Шант, Крикор Зохраб, Аветис Ахаронян, Гарегин Нждех, Атрпет, Гостан Зарян и Нигол Агпалян.

Деветнайсети век се развива голямо литературно движение, целящо да издигне съвременната арменска литература. Този период от време, през който арменската култура разцъфтява е познат като период на Възраждане. Възрожденските автори от Константинопол и Тифлис, почти идентични на романтиците в Европа, искали да насърчат арменският национализъм. Повечето от тях приели новосъздадените източен и западен вариант на арменският език в зависимост от публиката, към която се стремели, и ги предпочитали пред класическия арменски език (грабар).

Истинският създател на арменската литература е Хачатур Абовян (1804-1848 г.). Абовян е първият автор, който изоставя класическия арменски език и приема съвременния за своите трудове, като така насърчава разпространението му. Най-известният труд на Абовян “Раните на Армения", се връща на темата за страданието на арменския народ под чуждо владичество. Абовян посвещава своя живот на писането и запознаването на света с Армения и арменския народ. Поемата на Микаел Налбандян "Песента на италианското момиче" става вдъхновение за арменския национален химн – "Нашата родина". Раффи (Акоп Мелик-Акопян) е големият романтик на арменската литература. В трудовете си, той съживява величието на историческото минало на Армения. В романът « Искри», героите му се борят за освобождаването на народа. Темата за потисничеството и чуждото владичество се вижда и в трудовете му "Джелаледин" и "Лудият".

Възрожденческият период приключва през 1885-1890 г., когато арменският народ преминава през бурни времена. Забележителни събития са Берлинският договор през 1878 г., независимостта на балканските народи като България, и разбира се кланетата в Хамидян от 1895-1896 г.

Някои специалисти твърдят че арменското движение на писателите-реалисти се появява, когато вестник Аревелк (Изток) е основан (1884 г.). Писатели като Арпиар Арпиарян, Левон Пашалян, Крикор Зохраб, Мелкон Гурджян, Дикран Гамсарян, и други включени в списването на споменатия вестник. Другият важен вестник по това време е Хайреник (Татковина), който става много популистки, и окуражава критицизма, и др.

След 1885 г., арменските автори били заинтересовани да изобразят една реалистична картина на живота, наред с всичките му голоти. При все това, има автори които запазват някои романтични влияния, въпреки че повечето не го правят.

Литературната традиция на Хачатур Абовян, Микаел Налбандян и Раффи е продължена въпреки че Армения минава под комунистическа власт. Това съживяване на традициите било осъществено от писатели и поети като Ованес Туманян, Йегише Чаренц и други. В края на 20 век, по времето на Брежнев, се появява ново поколение арменски писатели. Тъй като арменската история от края на 20 век и геноцида се дискутират нашироко, се появяват писатели като Паруйр Севак, Геворк Емин, Силва Капутикян и Ованес Шираз, с които започва нова епоха в арменската литература.

 

 

Източник

„Малкото е повече“

Стилът, който създава Лудвиг Мис ван дер Рое се характеризира с „чистота и простота“ на формите и линиите и добива широка популярност с термина минимализъм. Тази концепция се превръща в едно от най-влиятелните течения в архитектурата на ХХ век. Мис е широко известен с употребата на афоризма - „Малкото е повече“ („Less is more“).

 

Source

Василий Кандински

Василий Василевич Кандински (Василий Кандинский) е руски художник и график, който заедно с Пийт Мондриан и Казимир Малевич е смятан за един от основоположниците и теоретиците на абстрактното изкуство на XX век. Автор е на изразителни и динамични композиции, изградени на базата на цветни петна, точки, начупени линии и отделни символи. И ако се приеме, че главното в изкуството е неговата вътрешна същност и духовното съдържание, Кандински смята, че най-добрият начин за постигане на неговото психофизично въздействие е чрез чистата цветова хармония. През периода 1907-1914 и след 1921 година художникът живее в чужбина.

Кандински е роден на 22 ноември (4 декември) 1866 година в Москва. Произхожда от семейството на търговци. Тъй като семейството му пътува много, през детските си години има възможност да посети редица руски градове и много европейски страни. През 1871 година Василий се установява в Одеса. По време на ученическите си години се занимава с музика и живопис. Завършва гимназия (1876-1885), а през 1885-1893 (с прекъсване през 1889-1891) завършва право в Московския университет. През 1889 година участва в етнографска експедиция в провинцията във Вологда, по време на която се запознава с древната руска иконография и народното творчество. Под влияние на впечатленията си от експедицията, както и от посещенията си на френските изложби в Москва (1896), където остава потресен от творчеството на Клод Моне, решава да се занимава с изкуство.

Около 1895 година Василий Кандински изоставя професията на университетски преподавател и изцяло се посвещава на изкуството. Установява се в Мюнхен (1897) и под ръководството на Франц фон Щук започва заниманията си в местната Академия за изящни изкуства. В началото на 1900 започва пътуванията си в Европа и в Северна Африка. Връща се в Русия, но през 1902 решава да се установи за постоянно в Мюнхен. Шест години по-късно отива в Мурнау на Баварските острови.

Кандински създава първото си абстрактно произведение през 1910 година. В същото време отделя голямо внимание на гравюрата на дърво. Участва в много руски и европейски изложения. Завършва трактата си „За духовното в изкуството“, който през 1911 година е публикуван на немски език. След Октомврийската революция взема активно участие в обществения живот. Става член на художествената колегия на Отдела по изобразително изкуство и председател на Общоруската комисия по закупките към музейното бюро за изобразителните изкуства към народния комитет на просветата. През 1919-1921 година завежда Московския музей за живописна култура и преподава в университета. Като художник-теоретик той разработва програма за дейността на Института за художествена култура, където е ръководител на секцията за монументално изкуство.

През януари 1921 Василий Кандински напуска института поради вътрешни разногласия. Скоро е избран за заместник-председател на новосъздадената руска Академия на художествените науки, която става ръководител и на физико-психологическото отделение. Междувременно в печата редовно се появяват негови статии и теоретични разработки. През декември 1921 е командирован в Берлин, за да създаде филиал на Академията за установяване на културни връзки с други страни.

През 1922 година Кандински е поканен да преподава в школата на “Баухаус”. Художникът успява да завоюва световно признание и негови изложби се провеждат в много музеи и галерии в Европа и Съединените щати. След като нацистите затворят “Баухаус” (1932) той се премества в Берлин, а в края на 1933 се установява в Ньой-сюр-Сен, предградие на Париж, където живее до смъртта си. Получава френско гражданство през 1939 година.

Изразително-органичния стил на Кандински се трансформира в 1920-1930-те години, когато широкото използване на правилни геометрични елементи все по-подреден характер.
Неговите творби са били включени от нацистите в изложбата “Дегенеративно изкуство” (Мюнхен, 1937), но част от творбите му са били унищожени. Първите месеци от нацистката окупация, художникът, прекарва в Пиренеите. Той отказва да емигрира в Съединение щати и през август 1940 се връща в Париж. Четири години по-късно решава да създаде комедийния филм-балет, използвайки музиката на Ф. А. Хартман. През ноември-декември 1944 се състои последната му частна изложба в Париж.

Василий Кандински умира на 13 декември същата година в Ньой сюр Сен, Франция.

 

Източник

Хуан Миро - картина

Хуан Миро - допълнение

Хуан Миро е роден 20 април 1893 в Барселона. Той е син на един часовникар-бижутер. Започва да учи живопис когато е седемгодишен, но по-късно, по настояване на своите родители, които искат той да получи по-добра по тяхно мнение професия, учи за счетоводител в търговското училище. Едновременно с това през 1907-1910 година Миро изучава изкуство в Академията за изящни изкуства в Барселона (“Ла Лонха”) в класа на пейзажиста Модесто Ургеля и при професора по декоративни изкуства и занаяти Хосе Паско Мериса. През 1912-1915 година продължава обучението си в частната академия Франческо Гали Фабра. През 1918 заедно със свои приятели основава “Групата на Курбе”, която се противопоставя на консервативните традиции на каталонското изкуство. В творбите му от 1913-1917 най-силно е влиянието на Сезан и фовистите – предметите са разположени близо един до друг и в тях се преливат ярките цветове на дъгата.

Около 1918 година за Миро започва т. нар. период на “поетичен реализъм”. Пейзажите му имат дълбока перспектива и са изпълнени методично вписани детайли. През 1920 Хуан Миро се премества в Париж и разделя времето си между Испания и Франция. Запознава се с Пабло Пикасо. През 1921-1922 създава “Ферма” – най-високото постижение от неговите “поетичен реализъм”. Платното от 132×147 сантиметра включва цялата вселена, пълна с предмети от бита, които обаче са със символично значение и правят картината отворена за множество тълкувания.

Жоан Миро се развива много бързо, като от наблюденията и имитациите на реалния живот преминава към нетрадиционните и символични реализации на въображаемите образи. Реалистични форми се заменят от абстрактни геометрични фигури. По това време, художникът често трябвало да си ляга гладен и по-късно Миро признава, че произтичащите от това халюцинации са станали негова муза и са му послужили като източник за вдъхновение.

През 1924 година Миро се среща с Андре Бретон, Пол Елоар, Луи Арагон и с други представители на сюрреалистичния група. През същата година Андре Бретон публикува „Манифест на сюрреализма“ – произведение, оказало голямо влияние върху Миро. С течение на времето картините му стават все по-абстрактни и формите им все по-ограничени. Към края на 1920 се формира речника на живописните идеограми на художника. В неговия състав знаците, обозначаващи пространството са линията на хоризонта, слънцето и звездите в горната част на картината, на вълни или греди на растенията в долната част, както и елементите, служещи за да обединят пространството като летяща птица, бягащ заек, стълба към небето и т.н. Шест години по-късно художникът експериментира с различни материали – хартия, мед и камък. Той изрязва от каталози и списания илюстрират различни илюстрации и битови предмети и създава колажи, които се използва за бъдещите си картини. През 1932-1936 по своите колажи Миро създава серия от картини. В творческите му композиции техническите детайли се превръщат в органични, меки форми, напомнящи части от тялото на животните или човешки крайници, ембриони и други.

След избухването на Гражданската война в Испания през юли 1936 Миро се връща в Париж и остава във Франция до 1940 година През периода 1940-1970 година художникът реализира мечтата си за монументалното изкуство, открито към хората. През 1947 година в Съединените щати изпълнява стенопис за хотел Хилтън в Синсинати. През 1956 се установява в Палма де Майорка, в една вила с голямо студио, построена от неговия приятел, архитекта Хосе Луис Серт. В сътрудничество със стария си приятел и майстор-керамик Артигас, извършва оформлението на двете стени на седалището на ЮНЕСКО в Париж (1956-1958). Големи керамични композиции от керамика заемат стените с височина три метра и ширина и дълбочина 15 и 7.5 метра. Доминиращият образ на червеното слънце и спокойният полумесец с ярките цветове рязко контрастират на сивата бетонна сграда. За тази работа Миро бе удостоен с Международната награда Гугенхайм, която през 1959 година президентът Айзенхауер му връчи лично.

През следващите години Миро създава серия от монументални керамични произведения, които украсяват Харвардския университет (1960-1961), Висшето учебно заведение икономика в Санкт Гален, Швейцария (1964), фонда в Сен Пол дьо Ванс, на летището в Барселона (1970), Стъкления павилион на международното изложение в Осака (1970) и други. През 1950-1970 Миро продължава да се интересува от скулптура. Той прави модели от различни подръчни материали, някои от които по-късно са отлети в бронз. Картините му от този период са ориентирани към първобитната живопис и детските рисунки и изглеждат “празни”. Работата му се характеризира с чисти цветове, големи прости форми и изключителна лаконичност, съчетана с енергията на поетичния израз.

Жоан Миро умира в Палма де Майорка на 25 декември 1983 година, оставяйки около 2000 картини, 500 скулптури, 400 керамични творби и 5000 рисунки и колажи. Той оказва огромно влияние върху следвоенното изкуство на Съединените щати. През 1975 година в Центъра за изследване на модерното изкуство в Барселона е основана Фондацията „Хуан Миро“, а през 1992 студиото на художника в Палма де Майорка се превръща в музей.

 

 

Източник

Хуан Миро

Хуан Миро и Фера (на каталонски: Joan Miro i Ferra или Хуан Миро) е каталонски художник и скулптор — сюрреалист, роден в Барселона (Испания).
Той е един от значимите представители на абстрактното и сюрреалистично направление в изкуството на 20 век. Творецът е вдъхновил значителен брой художници, в това число и създатели на комикси и анимационни филми, съдействал за възникването и развитието на важни художествени течения, появили се в Испания, Япония, Франция и САЩ. "Духовен баща" на съвременния авангард.
Хуан Миро (Joan Miro i Ferra) e роден на 20 април 1893 г. в Барселона, Испания. След успешното си обучение в художествена школа за промишлено и изящно изкуство през 1910 г., той започва работа като помощник-счетоводител. През 1912 г. получава разрешение да посещава класа на Франческо Гали в La Lonja School of Fine Arts.
През 1918 г. на Миро прави първата самостоятелна изложба в галерия Далма, Барселона.

 

През 1920 г. Миро заминава за Париж, където се запознава в Пабло Пикасо. Монпарнас, с неговите поети и писатели помагат на художника да развие уникалния си стил. Когато през 1924 г. Андре Бретон публикува „Манифест на сюрреализма“ това оказва значително влияние върху Миро. Един от основните принципи на сюрреализма, свързан с използването на образи от сънищата (dream pictures) и на въображаеми пейзажи, става източник на вдъхновение за художника. През този период, Миро участва в първата изложба на сюрреалистите. Местейки се в ново ателие на ул. „Турлак“ 22, негови съседи стават Макс Еснст, Ханс Арп и вероятно Пор Елюар. Дягилев поръчва на Миро и Ернст да нарисуват костюмите на балета „Ромео и Жулиета“, постановка на руския балет.
Първият колаж „Испанска танцьорка“ е направен от него през 1928 г. През 30-те години Миро живее между Париж и Барселона. Тогава той създава поредица Живопис по колажи, рисува серия „диви“ картини и пастели, с които протестира срущу настъпващия фашизъм.
През 1941 г. художникът прави първата голяма ретроспектива в Музея на модерното изкуство, Ню Йорк.
Миро участва в международната изложба „Сюрреализмът през 1947“ в галерия Маг в Париж, организирана от Андре Бретон и Марсел Дюшан.

 

В зрелите си години стилът му се разпъва между чудноватите и поетични импулси и жестокостта на модерния живот. В свои интервюта от 30-те години Миро изразява презрението си към конвенционалните методи на рисуване, както и своето желание да ги „убие“ за благото на съвременните средства на изразяване. Без да е официален член на сюрреалистичното движение, Хуан Миро има свободата да експериментира с всички артистични стилове без да прави компромиси с позициите си. Преследва свои собствени интереси в артистичния свят, не робува на различни художествени течения и запазва своята автономия, която му позволява да твори в разнообразни сфери. Създава предимно литографии както и многочислени пана, стенописи, скулптури, керамика, витражи, а в последните си години прокарва и радикални идеи за четириизмерни изображения.


Едни от известните му по-късни творби са: два стенописа на сградата на Юнеско в Париж /1958/. Проектът получава наградата Гугунхайм.; Монументалните бронзови скулптури Слънчева птица и Лунна птица. 1966 г.; Керамичната стена на музея Гугенхаймв Ню Йорк 1967 г.; Монументалната скулптура Жена с птица в парка „Хуан Миро“ в Барселона1982 г.

 

От комерсиална гледна точка, Хуан Миро е един от най-продаваните съвременни художници. Неговите абстрактни композиции привличат декораторите и често се използват за украса на банкови офиси и богаташки вили по Лазурния бряг.


През 1976 г. в Барселона е открита фондация „Хуан Миро“, която се превръща в център за изучаване на съвременното изкуство. Художникът умира в Палма де Майорка на 25 декември 1983 г.
Много от творбите му са изложени във „Фондация Хуан Миро“ в Барселона. Стойността на всяка от тях варира от 250 000 до 8 милиона щатски долара.

Източник

Ерик Сати

 

 

 

Ерик Сати е живял честно, отдал се е докрай и е оставил неочакваните от никого скъпоценни плодове на изкуството си, с които винаги да изумява и удивлява. През цялото си съществувание е скромен, на ръба на бедността. Свири по нощните локали на Париж, като този на Монмартр "Черната котка" само за да има достъп до роял, на който да излее напиращите в главата си звуци. Несретен, чудноват, озадачаващ в живота, такъв е Сати и в изкуството си - дори повече - налудничав, ексцентрик, странен, изумителен, "единствен по рода си", възхитителен, маниакален, блестящ - всичко това, но и още нещо. Колкото по-беден е бил в живота, толкова по-скъпоценни са произведенията му. Подарил ни е своите плодове, в които ние откриваме една нова идея за красивото и космичното.

Доскоро името на Ерик Сати бе почти напълно неизвестно в България, може би единствено с изключение на тесните специалисти, няколко меломани. Преди 5-6 години у нас се получиха записи на френския пианист Паскал Роже. Едва сега, през 2000-та година се намери една отлична българска пианистка - Емилия Михайлова, която се нае да изпълни за първи път на българска сцена интегрално всички клавирни произведения на композитора. В два дълги концерта тя съумя с изключително мъжество и без излишна патетика да изсвири тази така трудна не само от пианистична гледна точка, но и от интерпретаторско гледище музика, поради липса на всякаква традиция, а и поради спецификата на музикалния текст на Сати.

Михайлова открива творчеството на Ерик Сати покрай задълбочения си интерес към френската музика и заниманията при изучаването на музиката на Клод Дебюси, с когото се знае, че Сати поддържал тясна връзка. Най характерното в музицирането на Емилия Михайлова е мекотата на звукоизвличането, фината интерпретаторска мисъл, която не изпада нито в гротескови, нито в сантиментално-меланхолни уклони. Ерик Сати на Михайлова се отличава с лекота, изящен, почти ефирен звук, който на места достига кристална прозирност ("Гимнопедии", "Синът на звездите"), където постига състоянието на странно блаженство и просветлена тъга. В по-динамичните и бързи творби от хумористичния период съумява да предаде специфичната атмосфера на карнавалност, ирония и фин аромат на театрална предвзетост и сценична напудреност ("Три изтънчени валса за едно преситено конте"). Фразата е ту лека и отчетлива, ту по-емоционална и дръзка. Емилия Михайлова притежава изключителен усет за акустичен нюанс и емоционален акцент. Домогва се виртуозно до специфичния за композитора "капещ пианистичен звук" и придава на трактовката си мекота и пленителна плавност. Можем само да благодарим на изтъкнатата ни музикантка за отличния вкус, почти откривателската страст, смелостта да популяризира тази извънредно красива и елитарна музика и да представи на уморената от еднообразен репертоар българска аудитория нови и непознати стойностни произведения, всичко това заслужава своята отлична оценка.

Естетическите и музикалните идеи на Ерик Сати оказват особено силно влияние на творците от началото на ХХ век - Дебюси, Френската шесторка: Пуленк, Мийо, Онегер, Орик, Дюрей, Тайфер, както и върху Аркьойската школа. Дори върху такива могъщи индивидуалисти като Стравински и неповторимия Равел, когото той не рядко дружелюбно пародира, заради декадентските му увлечения (напр. "Три изтънчени валса за едно преситено конте" с три части Неговият ръст, Неговият бинокъл, Неговите крака от 1914 г.). Упражнява въздействие и върху американската музика в лицето на Копланд, Томсън, Кейдж. Много от пиесите му за пиано са оркестрирани от негови приятели, а и по-късно, с което и начева славата му.

В очите на съвременниците си Сати е ексцентрик, проявяващ ексхибиционизъм и мегаломания. Но историята вижда в личността му екстравагантния родоначалник на европейския неокласицизъм, който е развит в творчеството на индивидуалисти като Прокофиев, Стравински, Хиндемит и ранния Шостакович. За Сати връщането към предкласиката и класическите образци на Палестрина, Скарлати, Й. С. Бах, Перголези, Моцарт и техните жанрови конструкции е желание за откриване на изгубената в течение на времето чистота и простота на изкуството, на естествената му хубост и сваляне на зле изрисуваната и избеляла куха маска на престореното, напудрено псевдотворчество. Но това не е просто стихиен бунт, а осъществяване на връзка с древността и с нейното по-ясно, по-чисто усещане за красотата.

Мистичният период на Ерик Сати 1887-1906 г. е свързан с интереса му към средновековието и неговата музика, с творбите на френските предкласици. По това време той напуска франкмасонската ложа на Пеладан и основава своя: Egh’se metropolitaine d’art de Jesus Conducteur. В произведенията му има духовна аскеза и строгост - "Сарабанди", "Прелюд към героичните небесни двери", "Паскалия", "Камбанен звън на розата и кръста". От този период датира и първият му голям шедьовър "Гимнопедии" 1888 г. Странното заглавие е заемка от старогръцките мистерии в чест на Аполон, празнувани в Спарта. Гимнопедията е чест от гимнодията бавен, архаичен танц с ритуално значение с песен на голи девойки. Музиката на "Гимнопедиите" е извънредно мелодична, плавна и изящна, музика на вглъбението, самотата, на неизразима дълбока красота в цвят на старинно злато. Творбата е емблематична за периода. Своеобразно естетическо обобщение за Сати, "Гимнопедии" е изкуство на съзерцанието, вливане на усамотения Аз в безкрайността, в топлото присвоено и уютно безгранично пространство на духа.

Затова и звукът е сякаш непрекъснат, постоянен континуум. Чрез пет насложени възходящи квинти Сати в "Синът на звездите" постига широта и вътрешно дълбинно градиране на звука, усещане за светлинна пронизаност, за мрежа от лъчи, една опалова, умъглена, сънно-медитативна атмосфера. Ето защо той не поставя тактови черти в другия си шедьовър от периода "Гносиени", за да реализира на практика непрекъснатия, плавен, обемащ пространството звук-ритъм на душата. "Гносиени" е отново стара гръцка заемка, своеобразен авторски неологизъм. "Гносиени" - преживяването на бога в съзнанието, улавянето на душевното движение в съзнанието, и постигане на познание, чрез просветление по двустранния път на човека към Бога и на Бог към човека. Защото мистичното е проекция, прозрение за отвъд-реалността, за връзките й с тукашността. Тук звукът е отмерен, линеарен, милващ, нежен, прозирен. Вътрешната полисемантичност на музиката е постигната в един лапидарен стил. Пестеливостта на изрази, икономията на средства, открива поле за сложно поливалентно нюансиране на преживяването и сугестията, улавяне на безшумния, бавен танц на вътрешното движение, на онова генетично вътретечащо неспирно пеене. Затова композициите от мистичния период сякаш започват и завършват в тишината, изплуват и потъват в нея. Мелодията не е контрадикторна на беззвучието, между звук и мълчание няма противоречие, а напротив преливат, връщат се един към друг и така в сиянието си тишината се осмисля в звука и обратното.

Именно от тези две произведения започва така характерното и често пъти обговаряно предимство на мелодията и полифонията, което дава Сати за сметка на хармонията, черта, която с течение на времето неизменно ще се засилва. Възвръщането към мелодията е връщане към мистичната, необяснима, същност на битието. За това приятелят и знаменит писател Жан Кокто пише: "Тя (простотата) влече след себе си мелодията. Връщането към рисунъка води неизбежно до връщане към мелодията."

Вторият ПЕРИОД (1913-1915) е белязан с експерименталност. Творбите са динамични, изпълнени с иронични, гротескови и закачливи елементи. Често взаимстват познати мотиви от композитори като Бизе, Гуно, Равел, Дебюси и ги пародират, ту по-незлобливо, ту по-остро. Чрез "налудничавите", парадоксални, причудливи и предизвикателни наименования на пиесите си Сати не само пародира обяснителността на програмните творби, но и цели да стресне, да шокира, за да събуди спящото в познати и изтъкнати русла съзнание на публиката и така да я подготви за непредубедено, естествено и чисто възприемане на музиката като свободно и абсолютно изкуство. Ексцентричността им буди недоумение или смях, което освобождава напрежението.

От 1916 до 1921 год. е третият период в творчеството на Ерик Сати - СЮРРЕАЛИСТИЧНИЯТ. Той е обявен за единствения композитор сюрреалист и дадаист в историята на музиката, въпреки цялата условност на тези определения. През 1916 г. никому неизвестният Сати се запознава с поета и драматурга Жан Както и по негова молба решава да напише балет. Това е знаменитият "ПАРАД". За него Пикасо рисува декорите и костюмите, а трупата е на Дягилев - всички до един в "Парад" емблематични фигури на модерността и всеки от тях цяло течение в изкуството. Премиерата е едновременно скандал и огромен триумф. За една нощ Сати става прочут, обявен е за луд, безсрамен, фантастичен. "Парад" е творба на ръба на всевъзможни жанрове - музика, театър, танц, пантомима, цирк. В неговата музика не липсват джазелементи, екзотични танци, мюзикхолна шумотевица, блус, градски фанфари, панаирно многолюдие и циркова атмосфера, черни ритми. Сати е може би първият в света композитор, който използва художествено натуралните шумове на сирена, мотор на самолет, пишеща машина, кречетало.

Трудно е обаче да се определи къде започва и къде завършва влиянието на сюрреализма върху Сати, а и кой на кого и колко влияние е оказал.Засичането на художествените търсения и поетите-новатори обаче е факт, който не е съвсем неочакван. На повърхността е желанието за бунт срещу традицията и опошляването на изкуството, търсене на нови изразни средства. Интересът към хипнотичното, подсъзнателното и свръхсемно време, диренето на вътрешна реалност и вътрешния човек. Сюрреалността. Сати и поетите искат да съблекат лицемерната обвивка на реалността, т.е ординерното сцепление на образите, обектите и да видят неизменното, дълбокото, пулсиращата същност на безплътната душа. Индивидуалността на Ерик Сати обаче е твърде силна, за да остане в подчинена връзка.

В края на живота си ексцентричният композитор сваля маската на експерименталното, панаирното и ироничното, за да открие дълбоката хицея на екзистенцията си. През 1918 г. той излива душата си в симфоничната драма "Сократ" по Платоновите диалози. Завръща се към гръцката древност, към античната зора на цивилизацията, за да пие от извора красота и свобода.

 

 

Източник

Етен (C2H4)

Етенът е ненаситен въглеводород, заради наличието на двойна връзка. Тя се получава, когато два водородни атома се отделят, и свободните електрони, се свързват помежду си. Етенът е съединение с широка употреба. Суровина е за синтез на важни органични съединения. От него се получават спирт, веществото гликол, разтворители, полиетилен и други.
Физични свойства:
Етенът е безцветен газ, без миризма, по- лек е от въздуха и е малкоразтворим във вода.
Химични свойства:
Получаване:
Ако се загрее етан до 500º в присъствието на катализатор, протича процес, при който два водородни атома се откъсват от молекулата:
C₂H₆ -> C₂H₄+H₂ (tº;катализатор)
При двата въглеродни атома остават по един единичен електрон. Тези електрони образуват нова химична връзка . Така двата електрона се свързват с двойна връзка. Втората връзка е енергетично по-богата и лесно се поляризира. Въглеводородът, който се получава, се нарича етен или етилен.Горене:
C₂H₄ + 3O₂ -> 2CO₂+2H₂O+Q
Присъединителни реакции:
Поради наличието на двойна връзка той може да участва в присъединителни реакции.В присъствие на катализатор при загряване и повишаване на налягането двойната връзка в молекулата се разкъсва .При тези условия етенът присъединява водород, при което се получава етан.
C₂H₄ + H₂ -> C₂H₆
Реакцията се нарича присъединителна, защото при свързването на две вещества се получава един единствен продукт.
Въглеводороди, които съдържат в молекулата си двойни връзки се наричат ненаситени, заради участието им в присъединителни реакции.
Полимеризация:
При висока температура, повишено налягане и в присъствие на катализатор молекулите на етена могат да се свържат помежду си:
n CH₂=CH₂-> (CH₂ – CH₂) n
Молекулите на полиетилена са с много дълги вериги, респективно имат големи молекулни маси. Наричат се макромолекули. Процесът се нарича полимеризация.
ETEH Етенът е ненаситен въглеводород, заради наличието на двойна връзка. Тя се получава, когато два водородни атома се отделят, и свободните електрони, се свързват помежду си. Етенът е съединение с широка употреба. Суровина е за синтез на важни органични съединения. . Свойствата и евтиното му промишлено получаване определят неговото широко приложение. Етенът се използва за получаване на халогенопроизводни, които са добри разтворители, средства за борба с вредителите в селското стопанство и мн. др. Изходна суровина за получаването на етанол, гликол (влиза в състава на труднозамръзващи течности), спирт, разтворители, полиетилен и други.

Източник

Франсоа Митеран

Франсоа Митеран е френски политик, социалист и президент на страната си в периода 1981 - 1995 година, роден на 26 октомври 1916-а в град Жарнак.

Митеран получава юридическо образование. Той взема участие във Втората световна война, като през 1940 година е ранен и попада в плен, от който успява да избяга през 1941-а. Младият мъж се завръща в родината си и се включва в Съпротивата, като едновременно с това заема пост на отговарящ за военнопленниците при прохитлеристкия Режим на Виши.

Веднага след края на войната Франсоа Митеран се насочва към политиката. През 1946 година е избран за депутат и влиза във Френския парламент, където се присъединява към лявата партия Демократически и социалистически съюз на съпротивата. Скоро той влиза в правителството като министър по делата на ветераните и през годините оглавява министерствата по делата на Съвета на Европа, по делата на отвъдморските територии и на правосъдието.

Когато през 1958 година Шарл дьо Гол застава начело на Петата република, Франсоа Митеран остро критикува управлението му и новоприетата конституция. Постепенно той се налага като лидер на лявата опозиция, която издига кандидатурата му за президент през 1965 година. Митеран обаче е победен от дьо Гол. Загубата му се повтаря през 1974-а, когато президент става Жискар Д'Естен.

Франсоа Митеран успява да оглави Франция от третия си опит през 1981 година. Той се възползва от правото си и разпуска правителството на консерваторите, обявявайки нови избори. Печели ги левицата, но на следващия вот след 5 години десните си връщат властта. Тъй като президентският мандат във Франция е седемгодишен, на Митеран му се налага да изтърпи опонентите си през последните 2 години от него, докато той остава в сянка. През 1988 година той пак е избран за президент и отново разпуска консервативното правителство. След това сценарият се повтаря.

Управлението на Франсоа Митеран като президент е най-продължителното в историята на Франция. Повечето специалисти отбелязват, че то е време на стабилност и просперитет.

Франсоа Митеран страда от рак на простата още преди да свърши вторият му президентски мандат, но го пази в тайна. Коварната болест го поваля по-малко от година, след като напуска поста си. Той умира на 8 януари 1996 година.
Source

КАК ДА СИ НАПИШЕТЕ САМИ ДАДАИСТКО СТИХОТВОРЕНИЕ? от Тристан Цара

Вземете вестник
Вземете и ножица
Изберете от вестника статия, дълга колкото дълго искате да е вашето стихотворение
Изрежете статията
После внимателно изрежете всяка дума от статията и изрезките поставете в кесия
Разбъркайте добре изрезките в кесията
После ги подредете една след друга по реда, в който са ги изсипали от кесията
Препишете ги
Стихотворението е вече готово
Ето, че вече сте “оригинален писател с невероятен стил, все още непонятен за тълпата”

Някой иска ли да пробва?  :)

Източник

Робърт М. Пърсиг - "Лайла"

След повече от петнадесет години Робърт М. Пърсиг, автор на една от най-четените книги на нашето време — „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, най-сетне наруши мълчанието си и издаде своята втора творба — „Лайла“. „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ заема изключително място в модерната култура: написано от човек, чието име не е било известно на никого, отхвърлено от много издателства, в края на краищата произведението излиза, за да завладее съзнанието на не едно поколение. Сега с „Лайла“ Робърт М. Пърсиг отново ни повежда на пътешествие, колкото загадъчно и странно, толкова и осеяно с прозрения за онези, които търсят приключенията на духа, за да се впуснат в тях самоотвержено и с радост. Вместо с мотоциклет сега героят поема с яхта надолу по река Хъдзън заедно със своята доста необичайна спътница — жена на име Лайла, която е срещнал съвсем случайно в един бар…
„Лайла“ е вълнуващ разказ за тази катастрофално комична среща, за дълбоката криза, която героинята отприщва у Федър, предизвиквайки го с най-същностните човешки въпроси: що е добро? Какво е мястото на ценностите в нашия живот? Защо сме толкова еднакви и различни?…

Книгата можете да прочете тук онлайн.

Знак за незаконороденост на Владимир Набоков

Във въображаема страна е извършен преврат. Управляваща е Партията на средностатистическия гражданин. Под лозунгите за всеобщо равенство и щастие действа чудовищна полицейска машина и биват потъпкани всякакъв индивидуализъм и лични свободи. Арестите и екзекуциите са ежедневие. Единствен Адам Круг, световноизвестен учен, се противопоставя на режима чрез отказа си да стане част от него. А натискът идва лично от лидера на новата партия и негов съученик Падук, жесток, подъл и хлъзгав още от времето, когато е бил момче с прозвище Жабока...

Системата за вземане на заложници има многовековна история още от войните в най-дълбока древност, ала все пак настоящата книга внася свежа нотка в тази практика, описвайки как една тиранична държава може да воюва със собствените си граждани и да държи като заложник всеки от тях напълно безнаказано, без никакво съобразяване със законите. Едно дори още по-съвременно подобрение е коварното използване на това, което ще определя като “лост, наречен любов към родината” – прилаганият толкова успешно в Съветския съюз подъл метод, състоящ се в обвързване на бунтаря към неговата окаяна страна и със собствените му усукани сърдечни струни.

Владимир Набоков

Набоков пише проза по единствения начин, по който тя трябва да се пише – с превъзнесеност!

Джон Ъпдайк

Усещанията у Набоков са невероятни – толкова пъстрота, мощ и окриленост! В този смисъл той няма ни един, та макар и блед съперник в съвременната белетристика. Всеки прочит на Набоков е истинско стимулиращо изживяване, в което участват и умът, и въображението, и естетиката. Ако литературата може да даде нещо най-близко до чистата чувствена наслада, то е достижимо чрез прозата на Владимир Набоков.

Мартин Еймис

Top 10 overlooked mysteries in history

Check it out here.

Пол Верлен - статия за Артюр Рембо

Познахме радостта да срещнем Артюр Рембо. Днес редица неща ни отделят от него, без никога, разбира се, да сме преставали да се възхищаваме от неговия гений и неговия характер.

В сравнително далечното време на нашата близост Артюр Рембо беше шестнадесет-седемнадесетгодишно дете, вече понесло целия товар на поет, когото истинската публика трябваше да опознае и когото ще се опитаме да анализираме, като го цитираме колкото е възможно повече.

Беше висок, добре сложен, почти атлет, със съвършен овал на низвергнат ангел, с рошави светлокестеняви коси и светлосини тревожни очи. Като арденец, освен хубавия местен акцент, изгубил се много бързо, той притежаваше и присъщата на хората от тоя край дарба за бързо приспособяване, което може да обясни неусетното пресъхване под бледото парижко слънце на извора му, за да употребим един израз на бащите ни, чийто директен и правилен език в крайна сметка доста често се е оказвал по-точен.

Ще се занимаем най-напред с първата част от творчеството на Артюр Рембо, дело на неговото най-крехко юношество — висша, чудотворна лудост, пубертет! — после ще изследваме разните превъплъщения на този неудържим дух до трагичния му край.

Тук една скоба: нека Артюр Рембо знае, ако случайно погледът му спре на тези редове, че ние не сме съдници на човешките мотиви и нека бъде уверен, че напълно одобряваме (но и жестоко тъжим) откъсването му от поезията, стига само това откъсване, както не се съмняваме, да е логично, честно и необходимо за него.

Творчеството на Рембо, отнасящо се до времето на ранната му младост, т.е. годините 1869, 70, 71, е доста обемисто и би запълнило едно внушително томче. То се състои от, общо взето, къси стихотворения, сонети, триолети, творби в четири-, пет- и шестстишни строфи. Поетът не използва никога двойки последователни рими. Стъпил здраво, стихът му рядко си служи с изкуствени похвати. Малко своеволни цезури, още по-малко преноси. Изборът на думата е винаги частен и остава ясен и когато мисълта се сгъсти и смисълът убегне. Напълно прилични рими.

Няма по-добро доказателство за това, което казахме тук, от сонета. Гласните.

Музата (толкова по-зле, да живеят бащите ни!), музата на Артюр Рембо, ще кажем ние, си служи с всички тонове, докосва всички струни на арфата, подръпва и струните на китарата, а гали и гуслата, ако я има, с гъвкав лък.

Артюр Рембо е преди всичко присмехулник и шегаджия, когато е уместно, но си остава заедно с това голям поет, какъвто Бог го е създал.

Доказателство — Вечерна молитва и Седящите, пред които ти иде да паднеш на колене!

Седящите имат малка история, която може би трябва да се разкаже, за да бъдат добре разбрани.

Тогава Артюр Рембо бил във втори клас като приходящ ученик в лицея в ♦♦♦ и се отдавал на безконечни бягства от час, а когато се чувствал уморен (най-сетне!) да обикаля ден и нощ планини, гори и поля (какъв пешеходец), той идвал в библиотеката на споменатия град и искал книги, чиито заглавия звучали лошо в ушите на главния библиотекар; името му, неотредено за потомството, е на върха на езика ни, но какво значение има името на този човечец в тази проклета работа? Съвършеният бюрократ, когото службата задължавала да дава многократно на Рембо по негова заявка различни Източни приказки и либрета на Фавар заедно с много стари и редки научни произведения, ругаел, че трябва да се вдига заради този хлапак, и с охота го отпращал с думи към не особено любимото учение, Цицерон, Хораций и неизвестно още кои гърци. Хлапакът, който впрочем познавал и най-вече ценял безкрайно повече класиците, отколкото това се отдавало на самия дядко, се разгневил накрая и така се появил въпросният шедьовър.

Стихотворение, ерудирано и хладнокръвно пресилено до последния му, толкова логичен и толкова удачно дързък стих. На читателя става ясна мощната ирония, страшният живец на поета, чиято изключителна дарба предстои да разгледаме, дарба върховна, великолепно доказателство за Ума, горд френски, съвсем френски аргумент; нека наблегнем на това в тези дни на подъл интернационализъм, отличаващ се с естествено, мистично расово и кастово превъзходство, безспорно утвърждаване на безсмъртното царство на човешкия Ум, Душа и Сърце: Прелестта и Силата, и голямата Риторика, отричана от нашите интересни, проницателни, живописни, но тесни и, нещо повече, ограничени Натуралисти от 1883 г.

Образци за Силата имахме в няколко поместени по-горе творби, но тя е до такава степен облечена в дрехата на парадокса и на едно опасно добро настроение, че се представя някак си само дегизирана. В края на тази студия ще я постигнем отново в целостта й, докрай чиста. В този миг ни зове единствено Прелестта, естествено особена, непозната досега прелест, в която странното и чудноватото подправят една безкрайна мекота, една божествена мисловна и стилова простота.

Що се отнася до нас, в никоя друга литература не сме срещали нещо като Прехласнатите — малко свирепо и толкова нежно, мило карикатурно и толкова сърдечно, и толкова добро, избликнало прямо, звучно, майсторско…

Какво ще кажете? Ние откриваме аналогии в друго изкуство, оригиналността на това малко cuadro не ни позволява да търсим сред каквито и да било поети и ще кажем, че това е Гоя — и най-добрият, и най-лошият. Гоя и Мурильо биха се съгласили с нас, ако ги попитаме.

Пак на Гоя се натъкваме и в Търсачите на въшки, този път един светло възбуден Гоя, бяло върху бяло с розови и сини ефекти и тази особена мазка, почти фантастична. Но колко по-високо стои всеки път поетът спрямо художника — и в извисеното чувство, и в песента на сполучливите рими.

Дори неправилната рима на последната строфа, дори последното изречение, което увисва изоставено между изпуснатия съюз и последната точка, засилват крехкия чар на ескизната лекота и трептящата фактура на това късче поезия. И какво красиво движение, какво ламартиновско полюшване, нали? — в тези няколко стиха, които сякаш преливат в мечтание и музика! Расиновско дори, ще се осмелим да добавим, а защо не вергилиевско, с което ще завършим признанието?

Блазнят ни много примери на завладяваща до екстаз целомъдрена или сладко порочна прелест, но ограничените рамки на това вече дълго второ есе ни повеляват да отминем много изтънчени чудеса и без да се бавим повече, ще навлезем в царството на бляскавата Сила, където вълшебникът ни зове с Пияният кораб.

А какво мнение да изразим сега за Първите причастия, доста дълго стихотворение, за да бъде поместено тук, особено след прекалените ни цитати, чийто дух впрочем доста дълбоко ненавиждаме, дух, родил се, струва ни се, от една злополучна среща с Мишле нечестивеца и немощния старец. Мишле, подал глава изпод мръсно женско бельо и зад гърба на Парни (никой повече от нас не обожава другия Мишле), да, какво мнение да изкажем за тази колосална творба, освен че харесваме нейната висша организация и всички стихове без изключение? Там има такива:

Така съм пристрастен! В латинските падежи

небе зелено къпе бакърните лица,

небесните гърди с петна от кърви свежи

на ивици покриват безбройните слънца.

Прелива от съвършенства и Париж се заселва отново, писано на другия ден след „кървавата седмица“.

В този ред на мисли Бдящите, стихотворение, което, уви, вече не притежаваме и не бихме могли да възстановим по памет, ни остави най-поразяващото впечатление, което някога сме получавали от стихотворение. Трепет, широта, свята тъга! И такава нотка на върховно отчаяние, че наистина се осмеляваме да смятаме, че то надвишава всичко най-хубаво, което Рембо е написал!

Така минаха през ръцете ни много други първостепенни работи, които се изгубиха по волята на злия случай във вихъра на доста злополучни пътувания. Ето защо ние заклеваме тук всички наши познати или непознати приятели, които притежават Бдящите, Прикляквания, Бедните в църквата, Нощните будители, Митничари, Ръцете на Жан-Мари, Милосърдната сестра и каквото и да е друго, подписано от това вълшебно име, да бъдат така добри и да ни изпратят за евентуално попълване на настоящия труд. В името на честта на литературата повторно отправяме молба към тях. След снемане на копия ръкописите ще бъдат най-добросъвестно върнати на великодушните им собственици.

Време е да сложим край на тази работа, която доби такива размери по следните изключителни причини:

Името и творчеството на Корбиер и на Маларме са осигурени за времето, което ще дойде след тях. Едното ще отеква в човешката реч, другото — във всяка достойна за него памет. Корбиер и Маларме са печатали дреболия с огромно значение. Рембо, много горд, по-горд дори от Корбиер, който поне хвърли книгата си в лицето на века, не пожела да публикува нищо свое в стихове.

Едно-единствено стихотворение, впрочем отречено или отхвърлено от него, е било поместено без негово знание и това бе направено добре в първата годишнина на списание Ренесанс, към 1873 г. То се нарича Гарваните. Любопитните могат да вкусят пълна наслада от това патриотично писание, истински патриотично, на което и ние също се наслаждаваме, но това не е още върхът. Гордеем се, че можем да предложим на нашите интелигентни съвременници немалка част от това богато блюдо — Рембо.

Ако бяхме се съветвали с Рембо (адреса му не знаем, а той е безкрайно неопределен), вероятно той би ни разубеждавал да се захващаме с онази част от труда ни, която се отнася до него.

И тъй, проклет от самия себе си е този Прокълнат Поет! Но тези редове и тази недискретност ни бяха продиктувани от приятелството и литературното преклонение, което винаги ще му засвидетелствуваме. Толкова по-зле за него! Толкова по-добре за вас, нали? Нещо ще остане, запазено от съкровището, забравено от този най-нехаен притежател, а ако вършим престъпление, то тогава felix culpa!

След известен престой в Париж, след повече или по-малко ужасяващи странствувания Рембо смени курса и заработи (той!) в наивния, нарочно най-простия стил, служейки си само с асонанси, с неясни думи, с детски или простонародни изречения. Така той постигна чудеса от финес, истинска мекота, толкова неуловим, почти неосъзнат чар.

Но поетът си отиваше. Чувахме да се говори за коректния поет в малко особен смисъл на думата.

Продължи го един изненадващ прозаик. В ръце, които го изгубиха, без да разбират напълно какво вършат, попадна ръкопис, чието заглавие ни убягва, пълен с мистични странности и най-остри психологически наблюдения.

Напълно потъна в жестока забрава Един сезон в ада, излязъл в Брюксел през 1873 г. при Поот и съдружие, улица О Шу 37, тъй като авторът никак не го беше „лансирал“. Имаше да върши други неща.

Рембо обходи всички континенти, всички океани, беден, горд (би могъл да бъде богат, ако беше пожелал, със семейство и положение), след като написа пак в проза поредица от превъзходни фрагменти, Озарения, навеки загубени, както се опасяваме.

В своя Сезон в ада той казваше: „Моят ден догоря, напускам Европа. Морският въздух ще обжари моите дробове. Далечните климати ще ме ощавят.“

Всичко това е много добре и човекът удържа на думата си. Човекът у Рембо е свободен, това е повече от ясно и в началото на тези редове ние му дадохме това право, но с една напълно основателна задръжка, която, завършвайки, ще подчертаем. Нима не бяхме прави ние, влюбените в поета, като уловихме орела и го затворихме в клетка с този етикет, и не можем ли плюс това и свръх уговорката (щом Литературата трябва да бъде свидетелка на подобна гибел) да възкликнем заедно с Корбиер, неговия по-възрастен, но не неговия по-голям брат — иронично ли? Не. Тъжно? Да! С болка? И още как!

 

 

 

 

 

Източник

Артюр Рембо

С черни дупки от шарка, в бобунки от вени

разширени, изцъклили поглед, в петна;

голи темета дремят от злост набраздени

като цъфнала в струпеи стара стена.

Вече техните кости от обич саката

са се сраснали може би с онзи голям

черен скелет на стола. Не мръдват краката

рахитични — и сутрин, и вечер все там.

Тези старци, застинали в поза еднаква,

чувстват, слънцето дупчи и тяхната плът

или зиме прозорците мръсни разплаква;

като жаби — с болезнени тръпки трептят.

Търпелив им е Столът: дамаската здрава

късат с кълки, протрили веднъж колена,

и душата на стари слънца ги огрява

от пшеничните плитки, сега без зърна.

Пръст до пръст. По седалката гладка на стола —

пианисти зелени — те барабанят,

чуват тъжните плисъци на баркарола

и завърта ги в бездни любовни сънят.

Нима трябва да станат? Каква катастрофа…

Те измъкват глава от плещите — о, гняв! —

и сумтят като котка, видяла пантофа;

с колко мъка крепят панталона корав.

Чуйте — чукат с плешиви глави о стената

и краката им криви са в сребърен прах.

Вместо копчета-дренки, висят по палтата

зли очи в коридора — бездънен зад тях.

Имат тежка незрима ръка… През очите

цедят черна отрова и тъй им горчи,

че от куче тук всеки по-жалък и свит е;

изпотяваш се, смукан от тия очи.

Скрили пръсти в ръкавите с мръсни хастари,

ако трябва да станат, не ще ти простят,

като гроздове техните сливици стари

под брадичките хилави вечно трептят.

Щом сънят им нахлузи пак шлема оловен,

Върху стола си вече сънуват добра,

плодовита любов — народила столове;

ще поръбят с тях толкова горди бюра.

Запетайков прашец по цветя от мастило

ги люлее над чаша в разкрехнал се скут —

водно конче така гладиол е превило…

И осилчета боцкат пак техния уд.

 

 

Източник

Пол Верлен - "Сърцето ми е в плач…"

 

"Сърцето ми е в плач…"

 

 

Вали спокойно над града.

Артюр Рембо

 

 

 

 

Сърцето ми е в плач,

тъй както в дъжд градът е.

Какъв печален здрач

в сърцето влива плач?

Звънти вода дъждовна

по стрехи и паваж.

В минутата съдбовна

о песента дъждовна!

Защо ли ме боли

сърцето и се къса?

Измяна ли? Дали?

Без повод ме боли.

Каква най-тежка мъка

е да не знам защо

без обич, без разлъка

сърцето ми е в мъка!

Курт Швитерс

НА АННА БЛУМЕ

О, ти, любима на моите 27 сетива, обичам ти!

Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ---- Ние?
На това (без друго) мястото му не е тук!
Коя си ти, неизброима жено, ти си -- -- ти ли си?
Хората говорят, ти би била.
Нека си говорят, те не знаят откъде изгрява слънцето.

Ти носиш шапката върху нозете си и се разхождаш на ръце,
На ръце пътуваш ти.

Ей, червените ти дрехи, сразяни на бели гънки,
Червена я обичам Анна Блуме, червена ти обичам.

Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ---- Ние?
На това (без друго) мястото му е в студената жарава!
Червено цвете, червена Анна Блуме, как говорят хората?

Въпрос с награда:
1. Анна Блуме има птичка на главата.
2. Анна Блуме е червенокоса.
3. Какъв цвят има птичката?

Син е цветът на твоята жълта коса,
Червено е цвъртенето на твоята зелена птичка.
Ти, простичко момиче с всекидневна рокля,
Ти, миличко зелено животинче, обичам ти!
Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ---- Ние?
На това (без друго) мястото му е в ---- сандъка за жарта.

Анна Блуме, Анна, А----Н----Н----А!
Капя твоето име.
Името ти капе като разтопена овча лой.
Знаеш ли го, Анна, знаеш ли го вече,
Човек може също да те прочете отзад.
А ти, най-прелестна от Всички,
Отзад си същата като отпред:
А------Н------Н------А
Овча лой прокапва и ме ГАЛИ по гърба.
Анна Блуме,
Ти, капещо животно,
Аз-------обичам-------ти!



Source

Операционализъм

Направление във философията на науката през 30—40-те години на ХХ в., според което значението на всяко истинско научно понятие трябва да може да бъде представено във вид на поредица от реални операции (предимно измервателни), фиксиращи съответната характеристика на обекта.

Източник

Пароксизъм

Внезапен силен пристъп на остра физическа болка. Внезапен пристъп на силна душевна възбуда и неговата външна проява, припадък. Остра форма на преживяване на чувство.

 

Е, читатели, някога имали ли сте такова усещане?

 

 

Гео Милев - "Септември"

"Отечеството

е в опасност!"

Прекрасно:

но - що е отечество?

Епитафия

Епитафията е кратко слово, изсичано на надгробната плоча на починал човек, което сбито преразказва живота му, като възхвалява неговите добродетели.

Епитафии на известни личности

 

 

Незнайният воин в София

Епитафията на Паметника на Незнайния воин в София, България, е

"Българийо, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха."

Това е стих от "Новото гробище на Сливница" от Иван Вазов.

Лудолф ван Цойлен

Епитафията на гроба на немския математик Лудолф ван Цойлен е 3.14159265358979323846264338327950288.... Това са първите 35 знака след запетаята от числото Пи, които ван Цойлен успял да пресметне. В негова чест пи понякога е наричано „лудолфово число“.

Паул Ердьош

Ексцентричният унгарски математик Паул Ердьош, известен с тънкото си чувство за хумор, сам измислил своята епитафия: „Vegre nem butulok tovabb“ („Най-сетне ще престана да оглупявам“).

Якоб Бернули

Приживе Якоб Бернули се занимавал с изследвания на логаритмичната спирала и толкова бил поразен от инвариантите ѝ свойства (наричал я чудна спирала, spira mirabilis), че пожелал тя да бъде изсечена на гроба му с надписа „Eadem mutata resurgo“ („Променена, възкръсвам предишната“).

Александър Македонски

Епитафията на гроба на Александър Македонски е „ТОЗИ ГРОБ СЕ ОКАЗА ДОСТАТЪЧЕН ЗА ТОЗИ, НА КОЙТО НЕ ДОСТИГАШЕ ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА“.

Джон Кийтс

Последното желание на английския поет Джон Кийтс е на надгробния му камък да пише: „Тук лежи този, чието име е написано във водата“.

Уилям Шекспир

На гроба на английкия поет и драматург Уилям Шекспир пише: „Good friend, for Jesus' sake forbear, to dig the dust enclosèd here. Blest be the man that spares these stones, And curst be he that moves my bones.“ (В превод: „Блажен да бъде, който тоз камък не отлости. Проклет - който помести изтлелите ми кости“).

Имануел Кант

На могилата на философа в двора на Кьонигсбергската катедрала пише:

Две неща изпълват моята душа с ново и нарастващо удивление и благоговение, като преди всичко мислим за тях - звездното небе над мене и Божият закон в мене. Източник



Карл Айнщайн

Можете да прочетете изключително интересната статия за него тук.

Мей Уест - цитати

"Всички отхвърлени любовници трябва да имат втори шанс - с някой друг."

 

"Говоря два езика - този на тялото и английски"

 

"Да грешиш е човешко, но усещането е божествено."

 

"Добрият секс е като добрия бридж - ако нямаш добър партньор, по-добре да имаш добра ръка."

 

"Жените с "минало" силно интригуват мъжете - защото мъжете се надяват, че историята ще се повтори и с тях."

 

"Живееш само веднъж, но ако го правиш както трябва, и веднъж е достатъчно."

 

"Зад вратата ме чакат десетина мъже? Отпратете единия - защото съм уморена."

 

"Когато избирам между две злини, аз винаги избирам тази, която не съм пробвала преди това."

 

"Когато съм добра, съм много добра, но когато съм лоша, съм още по-добра"

 

"Любовта побеждава всичко - освен бедността и зъбобола."

 

"Не е от значение колко мъже е имало в моя живот - от значение е колко живот е имало в моите мъже."

 

"Не се интересувам от резултата, а само от играта."

 

"Никога не прави една и съща грешка два пъти - освен ако не ти се плаща за това."

 

"Никога не съм обичала друг човек по начина, по който обичам себе си."

 

"Обичай ближния си, а ако се случи да е висок, елегантен и чудесен, ще ти бъде много по-лесно."

 

"Този, който лесно се шокира... трябва да бъде шокиран по-често."

 

"Умът е предимство на влюбената жена, ако е достатъчно умна, за да го скрие."

 

"Ще опитам от всичко по веднъж; два пъти, ако ми хареса; три пъти, за да се уверя"

 

 

 

Източник