"Цветният воал" на Съмърсет Моъм - quote

"Чудя се дали има някакво значение, че целта им е илюзия или не. Животът им само по себе си е красив. Мисля си понякога, че единственото нещо, което ни възпира докрай да се погнусим от този свят, е красотата, която от време на време човек сам сътворява из хаоса. Картините на един, музиката на втори, книгите на трети, животът на четвърти. От всички тях най-богат на красота е красивият живот. Той е най-съвършеното произведение на изкуството."

 

 

Източник

Диспозитив

В мотивите съдът обсъжда кои факти е приел за установени, въз основа на кои доказателства ги е приел и какви са правните изводи, които налагат установените факти. В диспозитива на решението, се съдържа в концентриран вид какво постановява съда. Това означава, че диспозитива сочи как е разрешен правният спор със съдебно решение. Последното се подписва от всички членове на съда. То се взема задължително с мнозинство и ако член на съдебният състав има особено мнение, той също е длъжен да подпише решението, но има право да изложи мотивите на особеното си мнение.

Източник

Диаспора

Диаспора - термин, означаващ обособена етническа общност, живееща за постоянно време извън историческата си родина (страна).
Терминът се налага първоначално в употреба, за да обозначи гръцкото население и общности от/в отвъдморските старогръцки градове-държави.

Source

Мишел Фуко - "ПАНОПТИЗМЪТ"

Паноптикумът на Бентам е архитектурната фигура на тази композиция. Неговият принцип е познат: по периферията - една сграда във формата на пръстен; в центъра - кула, пронизана от широки прозорци, които гледат към вътрешната страна на пръстена; периферната сграда е разделена на килии, всяка едно от които обхваща в дълбочина цялата сграда; килиите имат два прозореца - единият навътре, гледаш към прозорците на кулата; другият е обърнат навън и позволява на светлината да прониква изцяло килията. В такъв случай достатъчно е да се постави един надзирател в централната кула, а във всяка килия - да се затвори по един луд, болен, осъден, работник или ученик. По силата на насрещната светлина от кулата могат да се доловят - ясно откроени сред светлината - дребните силуети, затворени в килиите по периферията. Колкото клетки, толкова и малки театри, където всеки актьор е сам, съвършено индивидуализиран и постоянно видим. Паноптичният диспозитив устройва пространствени единици, които позволяват непрестанно да се вижда и тутакси да се разпознава. Принципът на карцера е преобърнат като цяло; или по-скоро преобърнати са неговите три функции - затваряне, лишаване от светлина и скриване; запазена е само първата, а останалите са премахнати. Пълната светлина и погледът на един надзирател залавят по-добре, отколкото мракът, който в крайна сметка закриля. Видимостта е клопка.

Това позволява най-напред - като отрицателен ефект - да се избегнат компактните, гъмжащи, неспокойни маси, на които човек се натъквал в местата за затваряне - онези, които рисувал Гойя или описвал Хадуард. Всеки един, на своето място, е добре затворен в килия, откъдето е челно видим от надзирателя; но страничните стени му пречат да влиза в контакт със споделящите участта му. Той е видим, но не вижда; обект на информация, никога субект в комуникация. Разположението на неговата стая срещу централната кула му налага осова видимост; но подразделенията на пръстена, тези добре отделени килии, предполагат странична невидимост. И тя е гаранция за порядъка. Ако задържаните са осъдени, не съществува опасност от възникване на заговор, от опит за колективно бягство, от планиране на нови престъпления в бъдеще, от лоши взаимни влияния; ако са болни - не съществува опасност от заразяване; ако са луди - не съществува риск от взаимни насилия; ако са деца - няма преписване, няма шум, няма бърборене, няма разпръсване. Ако са работници - няма сбивания, кражби, сдружавания, няма ги онези разсейвания, които забавят работата, правят я по-несъвършена или предизвикват нещастни случаи. Тълпата - компактна маса, място на множество обмени, на индивидуалности, които се опират едни на други, колективен ефект - е унищожена в полза на една колекция от отделени индивидуалности. От гледната точка на пазача тя е заместена с едно неизброимо и контролируемо множество; от гледната точка на задържаните - с една арестова и наблюдавана самота¹.

Откъдето и главният ефект на Паноптиката: да поражда у задържания съзнателно и постоянно състояние на видимост, което осигурява автоматичното функциониране на властта. Да постига непрестанен в своите ефекти надзор, дори ако е прекъснат в действието си; усъвършенстването на властта да клони към превръщане в безполезно актуалното й упражняване; този архитектурен апарат да бъде машина за създаване и поддържане на властово отношение, независимо от онзи, който упражнява властта; накратко, задържаните да бъдат обхванати в ситуация на власт, чиито носители са самите те. За тази цел е едновременно прекалено много и прекалено малко затворникът да бъде непрестанно наблюдаван от надзирател: прекалено малко, тъй като същественото е, че той се осъзнава като надзираван; прекалено много, защото няма нужда да бъде действително надзираван. Затова Бентам е въвел принципа, че властта трябва да бъде видима и непроверима. Видима: задържаният да бъде непрестанно пред погледа на високия силует на централната кула, откъдето бива следен. Непроверима: задържаният никога не трябва да знае дали в момента е гледан, но да бъде сигурен, че винаги е възможна да бъде. За да направи неопределимо присъствието или отсъствието на надзирател, за да не могат затворниците от килията си дори да забелязват някаква сянка или да долавят насрещна светлина, Бентам е предвидил не само щори на прозорците на централната зала за надзираване, но и тънки преградни стени отвътре, които я отделят под прав ъгъл, както и метални плоскости, а не врати, за преминаване от единия в другия квадрат: защото и най-малкото движение, някаква насрещна светлина, някаква осветеност при полуоткрехване биха издали присъствието на пазача². Паноптиката е машина з разлагане на двойката виждам-виждан съм: в периферния пръстен си изцяло виждан; в централната кула виждаш всичко, но никога не си виждан³.

Важен диспозитив, тъй като той автоматизира и деиндивидуализира властта. Властта има своя принцип не толкова в една личност, колкото в някакво обмислено разпределение на телата, повърхностите, светлините, погледите; в една апаратура, чиито вътрешни механизми произвеждат отношението, в което са обхванати индивидите. Безполезни са церемониите, ритуалите, белезите, чрез които се проявява най-голямата власт при суверена. Съществува една машинария, която осигурява асиметрията, неравновесието, различието, като следствие от това - няма особено значение кой упражнява властта. Който и да било, почти случайно взет индивид може да задейства машината; ако управляващият отсъства - неговото семейство, обкръжение, приятелите му, посетителите, дори прислугата му⁴. Точно както е без значение и мотивът, които движи властта: нечие недискретно любопитство, лошотията на някое дете, жаждата за знание на философа, който иска да обходи с поглед този музей на човешката природа, или злонамереността на онези, които получават удоволствие от това да следят и наказват. Колкото по-многобройни са тези анонимни и временни наблюдатели, толкова нараства за задържания рискът да бъде изненадан и неспокойното съзнание, че е наблюдаван. Паноптиката е една чудесна машина, която - изхождайки от най-различни желания - фабрикува еднородни властови ефекти.

Реално подчинение механично се ражда от едно въображаемо отношение. Така че не е необходимо да се прибягва до силови средства, за да бъде принуждаван осъденият към добро поведение, лудият - към спокойствие, работникът - към труд, ученикът - към прилежност, болният - към съблюдаване на предписанията. Бентам се удивява колко улесняващи могат да бъдат паноптичните институции: край на решетките, на веригите, на тежките ключалки; достатъчно е отделянията да бъдат ясни, а отворите - добре разположени. Тромавостта на старите "домове за безопасност" с тяхната архитектура на крепости може да се замени с простата и икономична геометрия на един "дом за сигурност". Ефикасността на властта, нейната принуждаваща сила са преминали някак от другата страна - от страната на нейната повърхност на приложение. Онзи, който е подложен на едно поле на видимост и знае това, сам подема принудите на властта; кара ги спонтанно да действат върху самия него; въвежда в себе си властовото отношение, в което едновременно играе две роли; става принципът на собственото си подчиняване. Поради самото това външната власт може да се облекчи от своите физически тежести; тя клони към безтелесното и колкото повече се доближава до тази граница, толкова по-постоянни, дълбоки, постигани веднъж завинаги и неспирно възпроизвеждани са нейните ефекти: непрестанна победа, която избягва всяко физическо противопоставяне и винаги е предварително спечелена.

Бентам не казва дали неговият проект е бил вдъхновен от менажерията, която Льо Во построил във Версай; първата менажерия, чиито различни елементи не били, както традиционно, разпръснати в парк⁵: в центъра се намира осмоъгълен павилион, чийто първи етаж съдържал едно-единствено отделение - салонът на краля; всички страни гледали чрез широки прозорци към седем клетки (осмата страна бил входът), къде били затворени различни видове животни. По времето на Бентам тази менажерия вече не съществувала. Но в програмата на Паноптикума откриваме сходна грижа за индивидуализиращо наблюдение, за характеризиране и подреждане, аналитично устройване на пространството. Паноптикумът е една кралска менажерия; животното е заменено от човека, индивидуалното разпределение - от специфичното групиране, а кралят - от машинарията на една потайна власт. Така Паноптикумът върши дело почти като това на естествоизпитателя. Той позволява да се установяват различия: при болните - да се наблюдават симптомите на всекиго, без близостта на леглата, разпространението на миазмите, ефектите на заразяване да объркват клиничните картини; при децата - да се отбелязват постиженията (без да се допуска подражание или преписване), да се определят способностите, да се уточняват характерите, да се установяват строги подредби по отношение на нормалното развитие, да се разграничават "леността и твърдоглавието" от "нелечимото слабоумие"; при работниците - да се отбелязват способностите на всеки един, да се сравнява времето, необходимо им за извършване на някаква работа, и ако им се заплаща на ден, заплатата им да се пресмята като резултат от това⁶.

Ето това е едната страна на нещата. А що се отнася до лабораторната страна, Паноптикумът може да бъде използван като машина за правене на опити, за видоизменяне на поведението, за дресиране или дресиране по нов начин на индивидите. За изпробване на медикаменти и за проверяване на тяхното въздействие. За опитване на различни наказания над затворниците, според техните престъпления и характер, и за търсене на най-ефикасните. За едновременно обучаване на работниците в различни техники, за установяване коя от тях е най-добрата. За извършване на педагогически експерименти - и в частност за ново подхващане на прословутия проблем за образоването, когато човек е в състояние на изолация, като се използват намерените деца; така би могло да се установи какво се случва когато на тяхната шестнадесета или осемнадесета година съберат заедно момчетата и момичетата; би могло да се провери дали е бил прав Хелвеций, че който и да било може да научи каквото и да било; би могло да се проследи "генеалогията на всяка наблюдаема идея"; би могло различни деца да бъдат възпитавани в различни системи на мислене, като някои бъдат накарани да вярват, че две и две не прави четири или, че луната е сирене, а после всички бъдат събрани заедно, когато навършат двадесет или двадесет и пет години; тогава би могло да се проведат дискусии, които да са по-ценни от проповедите и конференциите за които се пилеят толкова много пари; най-малкото би се появила възможност за открития в областта на метафизиката. Паноптикумът е едно привилегировано място, в което става възможно експериментирането върху хората и напълно сигурното анализиране на постижимите преобразувания върху тях. Паноптиката дори може да конституира апарат за контрол над собствените си механизми. От своята централна кула управляващият може да следи всички работещи под негово подчинение: медицински сестри, лекари, надзиратели на работници, учители, пазачи; ще може постоянно да ги преценява, да променя тяхното поведение, да им налага методите, които смята за най-добри; а и той самият на свой ред ще може лесно да бъде наблюдаван. Някой инспектор, който внезапно се появява в центъра на Паноптикума, ще преценява само с един поглед и без нищо да може да бъде укрито от него как функционира цялото учреждение. А впрочем така, както е затворен всред този архитектурен диспозитив, управляващият не е ли част от него? Некомпетентният лекар, позволил заразата да надделее, директорът на затвора или на работилницата, оказали се неспособни, ще бъдат първите жертви на някаква епидемия или бунт. "Моята съдба, казва господарят на Паноптиката, е свързана с тяхната (на задържаните) посредством всички връзки, които съм могъл да изобретя"⁷. Паноптикумът функционира като вид властова лаборатория. Благодарение на своите механизми за наблюдение той печели откъм ефикасност и способност за проникване в човешкото поведение; нарастване на знанието следва от всеки напредък на властта и открива обекти на познание по всички повърхности на упражняване на тази власт.

 

 

 

 

                                                                       Source

Жулиен дьо Ламетри

Жюльен Офре де Ламетри (1709-1751) - первый из
французских философов, которые образуют направление,
известное как философия французского материализма.
Родился в Сен-Мало на севере Франции, в купеческой
семье. К 16-ти годам разочаровался в религии, в которую
самозабвенно верил, и отказался от карьеры священника. Он
решил посвятить себя профессии врача Окончил
медицинский факультет Парижского университета, успешно
практиковал как врач, написал несколько работ в области
медицины был назначен врачом королевской гвардии в
Париже. После опубликования произведения "Трактат о
душе" (1745) и последующего преследования вынужден
переселиться сначала в Голландию, а затем в Германию, где
был назначен врачом при дворе Фридриха II. Умер на 42-м
году жизни от желудочного заболевания, скорее всего, от
отравления.
Процесс познания представлялся Ламетри следующим
образом: от чувственного восприятия вещей мы переходим к
опытно-экспериментальному исследованию, а затем - к
рациональному обобщению фактов которые подвергаются
эмпирической проверке. Опыту Ламетри придавал большое
значение, но при этом он должен быть подвергнут
философскому обобщению. Ламетри говорил, что человек
представляет собой "мозговой экран", на котором
отображаются внешние предметы однако при этом
зеркальное отображение предметов происходит лишь в
хрусталике глаза, познание же действительности достигается
в разуме человека.
Ламетри выступал против декартовского положения,
что животные лишены какой-либо чувствительности, считая,
что все живые существа обладают одинаковой способностью
чувствовать, и это характерно не только для человека, но и
для всех животных. Этот взгляд он развивает в книге
"Человек-машина" (1747). Хотя название произведения
указывает на механистический подход к проблеме человека,
по своей сути взгляды Ламетри были далеки от понимания
человека лишь механистически. Человек, согласно Ламетри,
существенно отличается от механических устройств, так как
он машина особого рода, способная чувствовать, мыслить,
отличать добро от зла. "Человеческое тело -это заводящая
сама себя машина, живое олицетворение беспрерывного
движения". Человек - это часовой механизм, который
заводится не механическим способом, а посредством
поступления в кровь питательного сока, образующегося из
пищи. Этот питательный сок Ламетри называет "хиласом".
Хотя Ламетри сравнивает человеческое тело с часами,
он полагает, что человеческий организм продолжает
действовать и после поломки, т. е. в результате заболевания.
Таким образом, "человек-машина" для Ламетри - это
"человек-животное", являющееся единым материальным
существом, существом органического мира.
Ламетри первым из философов высказал мысль о
возможности происхождения человека от животных. Он
также полагал, что причины появления человека необходимо
объяснить не только биологическими факторами, для
формирования человека требуется язык, членораздельная
речь. Для него также было важным воспитание человека: "Без
воспитания даже наилучшим образом организованный ум
лишается всей своей ценности". Общественная жизнь-
необходимое условие формирования человека.
Ламетри полагает, что человек от природы
представляет собой вероломное, хитрое, опасное и коварное
животное, что люди рождаются злыми. Добродетель Ламетри
считает лишь результатом того воспитания, которое получает
человек в процессе жизни в обществе. А возможности
воспитания очень большие, так как люди как флюгеры под
воздействием воспитания поворачиваются в ту или другую
сторону. При этом Ламетри не отрицал врожденности
некоторых отрицательных черт у человека.
В то же время Ламетри в работе "Анти-Сенека"
высказывал многие положения, которые представляют его
как вульгарного гедониста. Надо попытаться подчиняться
нашим ощущениям и стремиться сделать их приятными,
заявлял он. Под ощущениями, которые приятны для нас,
Ламетри имел в виду прежде всего чувства сладострастия.
Он считал, что необходимо больше думать о теле, чем о
душе, и доставлять больше удовольствие телу. Для счастья,
полагал Ламетри, не требуются ум, знания. Человека,
испытывающего эти сладострастные ощущения, он называл
человеком, "по-свински счастливым". Образ человека,
который нарисовал Ламетри и которому он сам стремился
следовать, создал ему скандальную известность.
Полагая, что предрассудки и заблуждения составляют
основу общественного развития того времени, он полагал,
что философия должна культивировать истину.
Существующая система законов должна изменяться под
воздействием философии. Лишь философия раскрывает
заблуждения и несправедливость законов, лишь она имеет
определенную точку зрения, чтобы здраво судить о том, что
"честно или бесчестно, порочно или добродетельно". Таким
образом, философия - это средство истинного
преобразования общества на прогрессивных началах. Он
считал, что государственные деятели должны быть
философами, чтобы успешно управлять государством,
выступал как сторонник просвещенного абсолютизма.



Source

Жулиен дьо Ламетри - quote

"Цялото различие между лошите и добрите хора се съхстои в това, че при първите частният интерес преобладава над обществения, след като вторите жертват своето собствено благо за друг или за обществото."

Source

Анри Бергсон

От ІІ-та половина на 19 ст. в областта на философията се забелязва един хаос, който цари не само във философските системи, но и в целокупния духовен живот, изразен в моралния упадък на религия, изкуство, социология, икономика, политика. Къде се корени този хаос и декаданс? Това е въпросът, който трябва да залегне в главите на днешните мислители, духовници, писатели, социолози и политици.

   От всички се чувства, че трябва да се внесе нещо ново във философията, науката, религията, изкуството. Нови методи, нова насока е нужна по пътя на човешкото развитие. Такива новатори се явяват вече във всички области. Този философски хаос, създаден от интелектуализма на 19-то столетие, който продължава и днес, е вече към своя край и се заменя с нова философска система.

През разните епохи са господствали различна системи, които са застъпвали ту една страна на целокупния душевен живот, ту друга. Едни са давали предимство на интелекта и са го признавали като метод на познание, други волята, чувството, усещанията и пр.

Оттук и различните философски системи. Но всички тези системи идват до едностранчивост, която и ги довежда до тяхното израждане. Човек не е само разум, но той е и чувство и воля. Затова е нужна такава философска система, която да обхване целокупния наш живот. Към края на миналия век се забелязва в кръга на учените едно недоверие към интелекта (той не ги доведе до желаните резултати) и едно връщане назад към чувството,което е по близо до интимния човешки живот (което ще внесе мекота в живота).

В това време на зараждащото се ново движение в духовния живот на човечеството се явява на философския хоризонт слънцето на Бергсон, което огрява философския хаос, създаден от „школския" интелектуализъм на 19-то столетие. Със своята философска система достига до една друга способност на познанието и изгражда интуицията.

   Философия на интуитивизма-Анри Бергсон-В какво се състои философията на интуитивизма на Анри Берсон?  Сам Бергсон не е завършил своята философска система, за да ни даде един напълно изчерпателен метод на познание, но той слага едно ново начало, което тепърва ще се разработва и разширява от бъдещите мислители в един колективен и прогресиращ труд. Затова той се явява и като един новатор, който открива нови земи, нови стремежи в областта на философията, изкуството, поезията, метафизиката, теологията, педагогиката, естетиката. Мнозина виждат в неговата философия освобождение на философската мисъл от ,,схоластичната паяжина’’ на най-противоречиви системи, които се израждат в диалектически словопрения. Философията престава да бъде вече онази антична суха абстракция, тя се превръща в сюрприз и дихание на самия живот. Тя е вечно трептяща младост.

В какво се състои прочее тази интуиция? Бергсон, преди да даде своята нов метод на интуицията, критикува метода на интелекта, разглежда основно и инстинкта и от недостатъците на интелекта изтъква, че интуицията сама по себе си е точно обратния метод на интелекта.

   Познанието, което ни дава интелектът е от кинематографично естество, тъй като неговият единствен метод е анализът. Той разлага предмета на отделни абстрактни части, прави преводи, изображения, получени от различни гледни точки, които отбелязват подобието между новия изучаван предмет и другите вече известни такива. Анализът, в своето вечно неутолено желание да обхване предмета, около който е осъден да се върти, увеличава безкрай количеството на гледните точки, за да попълни вечно непълната представа, изменя постоянно символите, за да довърши вечно несъвършения превод. И така върви до безкрай, като прави отделни стъпки от вещ и действителност, превръщайки материалните явления, жизнените, биологични и психични процеси, тоест всичко динамично, в известен статизъм, в неподвижни моменти, които тепърва ще се старае да слива.

  Интуицията е възможна във всеки индивид. Тя е прост акт и ако ние нямаме интуиция за едно непрекъснато протичане, каквото наблюдаваме в нашия душевен живот, разумът никога от тия изрезки не би могъл да достигне до целостта и пълнотата на действителността.

   Съжденията и понятията на интелекта представляват готови рамки, в които може да се влее какъвто и да е опит или съдържание почерпено чрез интуицията на действителността. Това са категориите, които не обхващат нищо индивидуално, непосредствено реално. Те са един вид категории, които изцеждат от всяка реална същност само безличното и общото.

А животът е творческа еволюция. Той целият е изтъкан от време, а времето, както и еволюцията, са нещо непредвидено и творческо – всеки момент от развитието на нашето „аз" и вселената ни донася нещо ново, оригинално, което не е било и няма да се повтори, но този миг е във взаимно проникване с миналото и бъдещето. Така че най-реалният е настоящия миг, който съдържа като възпоменание миналото (в това се състои траенето) и той служи за основа на бъдещето. А чистият интелект, независим от интуицията, не приема непредвидени неща, не допуска истинско творчество. Оттук неговият консерватизъм. Той отхвърля това и свежда новото към старото, не допуска, че от една причина ще се получи повече отколкото съдържа и винаги прилага принципа „че едни и същи причини пораждат еднакви следствия". В това се заключава и предвиждането на бъдещето, в смисъл на детерминизъм. Така е обикновено за разума.

   Тоест, интелектът не може да познае целокупния живот, тъй като той е животът, гледащ навън и част от жизнената еволюция. Да твърдим противното, то би значило да сложим равенство между частта и цялото. Пита се тогава, как ще познаем този живот? Или ние сме осъдени на вечно неведение, поставени в мрак и противоречия, насред който ни поставя интелектът?

   Не, отговаря Бергсон. Ние притежаваме друга способност, посредством която навлизаме в самия живот, в непосредствения опит на нашето съзнание. Единственото средство за абсолютното познание е така наречената интуиция, т.е. облагороденият инстинкт под влиянието на интелекта, който разширява своите интереси далеч зад границите на полезното.

Но дали тази интуиция ни е дадена от Твореца или е някакво тайнствено взаимодействие на отделните психически способности? Тук е най-деликатният въпрос във философията на Бергсон. За самия непосредствен опит е твърде лесно това. Ние често казваме, че в дъното на душата ние знаем, но когато ние трябва да излезем вън от живота, (преживяването) и си дадем сметка – пред интелекта се явяват трудности.

   Първоначалното предназначение на инстинкта, както и на интелекта, е да въздействуват върху материята за утилитарните нужди в живота – инстинктът създава живите органи, а интелектът създава материалната култура – от сечивата на първобитния човек до модерната усъвършенствувана машина. Взети поотделно, винаги ще си останат практични, а при допълването им се получава облагороденият инстинкт, който излиза от границите на полезното.         Но как става това облагородяване, допълване?

Като разграничава инстинкта от интелекта Бергсон изтъква, че инстинктът е неспособен да търси своите обекти, защото те са му дадени веднъж от природата и той непосредствено ги постига – той е чужд на умозрението. Интелектът търси пък твърде далеч своите обекти,вижда твърде далеч, поставя си високи цели и неговият формален характер го прави възможен да излезе от практичното – разумното същество,може да надмине само себе си, защото може да умозрява. Значи, той търси, но не намира сам своите обекти, защото ги поставя отвън. Инстинктът пък, който съвпада с основните процеси на живота, намира известни неща, но никога не започва да ги търси (не умозрява). Оттук вече се изтъква, че инстинктът и интелектът трябва да се допълват. Когато интелектът успее да слее своите обекти и цели със самите жизнени процеси – тоест да ги живее – които съвпадат със самия живот, да се обърне навътре, тогава се получава интуицията, облагороден инстинкт, съзнателен вече, но неизразим, а достъпен само за непосредственото преживяване.

   За да се обърне интелектът навътре към собствените си процеси, му съдейства езикът (говорът), който въпреки, че е „едно несъвършено оръдие" на интелекта и негов символичен израз, все пак той не изразходва цялата своя енергия само за външния свят, но спомага и за облагородяването на инстинкта. С развитието на езика се усъвършенства и интелекта, но с това се създават условия за интуицията. Най-накрая, при крайния предел в развитието на интелекта индивидът минава в линията на интуицията. Тогава той се явява творец, гений.

Този просветен инстинкт представлява вече една „угасваща симпатия"( понякога Бергсон я нарича предугаждане), която ни позволява да предугаждаме това, което остава извън нашите понятия; това, което е неуловимо и дори незасегнато от нашия разсъдък. Това симпатично усилие ни позволява да се присъединим към действителността и да почувстваме дълбокото туптене на нейния пулс, да проникнем в нейното скрито богатство.

Това познание, което ни дава интуицията е много по-пълно. У нас е слаб този начин, защото е развит другия – дискурсивният начин на познание. Тази способност е плод на дълга еволюция, а ние не сме още на тази линия на развитие. При интуицията духът трябва да насили себе си, да обърне направлението на обикновения ход на мисълта, да превръща или по-право, постоянно да пресъздава своите категории. Но за това той трябва да се добере до текущи понятия, способни да следват реалността във всички нейни безкрайни извивки и да възприемат движението на вътрешния живот на нещата. Трябва да се остави отворен кръгът на тези понятия, които дори не могат да се нарекат понятия, тъй като съвпадат с конкретната идентичност на нещата, за нещо ново, творческо, което ще ги измени в развитието, разшири, а не ограничи. Ограничавайки понятието, слагаме един изкуствен крак, който не съществува в природата, защото всичко подлежи на развитие и затова във всяко понятие има нещо недоизказано от природата.

 Да философствуваш, значи да обърнеш обикновеното направление на мисълта. Трябва да потърсиш реалното в първобитното му проявление, в приписваната му есенция, незасегната от наслоенията на символическата тъкан на интелекта. И наистина, всички велики метафизици и математици са имали отначало интуитивно видение за реалността – тъкмо това е останало и ценно в техните системи, но видението по-късно е било запълнено от диалектиката на разума. Интуицията е онази способност, чрез която философът спуска своя водолаз в океана на действителността и при всяко спускане той загребва нещо ново и ценно от дъното. Работата на разума се свежда  до анализ на съдържанието.

Щом като интуицията съвпада с непосредствения опит, явява се тогава въпрос, няма ли да са обърне философията в едно съзерцание над основата, както дремещият овчар над течащия поток? Няма ли да бъде най-последователна интуитивната философия, ако се превърне в едно мълчание, мистицизъм? Художникът, поетът, метафизикът, мистикът може да съзерцават природата и своя живот, но философът, който иска да твори и направи своя непосредствен опит достояние на човечеството, не трябва да сътрудничи с интелекта. И тук вече се явява това сътрудничество, против което най-много крещят противниците на Бергсон, които го упрекват, че не бил последователен.

   Наистина, в своята същност интуицията е съвсем противоположна с интелекта и както казва Бергсон: „ако нашето познание се раздвоява на интелект и интуиция, то произлиза от това, че нашето съзнание едновременно трябва да се прилага, приспособява към неподвижната мъртва материя (преди всичко ние сме материални същества) и същевременно трябва да следваме живота в своето непрестанно протичане, което съвпада с интуицията." Но ние в съвсем редки моменти долавяме този вътрешен живот на интуицията.

   Интуитивните данни трябва да се интелектуализират и местото на разума е тук вече – да намери подходящи символи, изрази, картини, които да играят ролята на символичен израз на интуицията или пътеводни знаци, които насочват нашето внимание към интуитивните данни. В такъв случай интуицията трябва да предхожда интелекта и да дава първата насока на философската мисъл.

При тези условия интуицията се явява като отрицателна на известни логически норми. Тя ще противоречи на интелекта, и нейната компетентност ще се ограничи само в непосредствения опит. Така че интуицията се явява като принцип на известни „общозадължителни противоречия", Противоречия, до които ни довеждат крайните изражения на интелекта, интуицията ги пречупва, примирява в едно хармонично единство; и тези противоречия, въпреки своето видимо различие, те всички предизвикват същия вид внимание, усилване и постепенно приучват съзнанието към едно своеобразно предразположение, което води към едно преживяване на интуицията. И ако някой иска да ни даде понятие за преживяваната от него интуиция, не трябва ние да се спираме на никое от противоречията; те трябва да бъдат за нас само едни интелектуални символи, между които ще оперира самата интуиция.

   Интуицията не дава образци, а интуитивни преживявания. Интелектуалният символ ще дава само една констатация на непосредствения опит, като се ограничава в следните думи: ето живота! А и ние чрез вътрешна симпатия ще допълним това указание по самостоятелен път. Само по този начин се получават истински наши живи познания, освобождение от затвърделите догми и традиции, към които ни водят предразсъдъците на интелекта.

Само по този начин ще могат да се избегнат тези крайности, към които водят някои философски системи, които идват в един краен материализъм, а други – до краен спиритуализъм. Грешката на тези системи е, че те градят само върху един от елементите на тази двойка: дух и материя. Интуицията е, която ги примирява и с едва доловим глас ни посочва пътя към истината. Така се ражда вечният копнеж към сливане със скръбта, радостта и живота на цялото. Така човек свиква да живее с ритъма на времето и с живота на най-малкото и най-великото.

 

 

 

Source